— Как така е било наужким?
Въздъхвам и казвам:
— Всичко започна с онези писма. Помниш ли кутията ми за шапки, която изчезна? — Тя кимна. — Вътре пазех писма, които бях написала до момчетата, които съм обичала. Трябваше да са лични, никога не трябваше да бъдат разпращани, но после някой го направи и настана голяма бъркотия. Джош получи едно, Питър също, а аз се почувствах толкова унизена… С Питър решихме да се преструваме на двойка, за да се измъкна от ситуацията с Джош, а той да накара бившата си приятелка да ревнува, но после всичко излезе от контрол.
Кити хапе нервно устната си.
— Лара Джийн… ако ти кажа нещо, обещаваш ли, че няма да се ядосаш?
— Какво? Просто ми кажи.
— Първо обещай.
— Добре, обещавам, че няма да се ядосам. — По гръбнака ми плъзват тръпки.
Кити казва на един дъх:
— Аз изпратих писмата.
— Какво? — крещя аз.
— Нали обеща да не се ядосваш!
— Какво? — пищя отново, но не толкова силно. — Кити, как можа да ми го причиниш?
Тя увесва глава.
— Защото ти бях ядосана. Ти ме дразнеше, задето харесвам Джош; каза, че ще кръстя кучето си на него. Много ти бях ядосана. И когато ти си легна… се промъкнах в стаята ти и откраднах кутията за шапки. Прочетох всички писма и после ги разпратих. Веднага съжалих, но вече беше късно.
— Откъде изобщо знаеше за тях? — викам аз.
Тя присвива очи.
— Понякога, когато не си у дома, тършувам из нещата ти. Понечвам да й се разкрещя отново, но после си спомням как прочетох писмото на Джош до Марго и прехапвам език. Казвам възможно най-спокойно:
— Имаше ли представа какви проблеми ще причиниш? Как е възможно да си толкова лоша с мен?
— Съжалявам — шепне тя.
Едри сълзи се събират в ъгълчетата на очите й и една се откъсва като дъждовна капка.
Иска ми се да я прегърна и да я успокоя, но още съм твърде ядосана.
— Няма нищо — казвам, но гласът ми говори обратното. Нищо от това нямаше да се случи, ако тя не беше изпратила писмата.
Кити скача и хуква по стълбите. Решавам, че отива да плаче в стаята си. Знам, че трябва да ида след нея. Да я успокоя и да й простя наистина. Сега е мой ред да бъда добрият пример. Да бъда добрата голяма сестра.
Тъкмо понечвам да се кача, когато тя тича обратно към кухнята. Носи кутията за шапки.
72
Когато бяхме само двете с Марго, мама купуваше от всичко по две, синьо за Марго и розово за мен. Еднакви завивки, плюшени играчки или великденски кошнички в тези цветове. Всичко трябваше да е поравно; трябваше да получаваме еднакъв брой морковени пръчици или пържени картофки, или топчета за игра, или гумички във форма на кексчета. Само че аз все губех гумичките или изяждах морковчетата твърде бързо и после молех Марго поне само за едничко. Понякога мама я караше да ми даде, но още тогава осъзнавах, че не е честно, че Марго не бива да е наказвана, задето яде закуската си бавно или си пази гумичките. След като Кити се роди, мама се опита да утроява нещата — синьо, розово и жълто, но стана много трудно да намира едно и също нещо в три различни цвята. Освен това Кити беше доста по-малка от нас и ние не искахме като нейните играчки.
Кутията за шапки е може би единственият подарък от мама, който беше само за мен. Не беше нужно да я споделям; тя беше моя и единствено моя.
Когато я отворих, очаквах да намеря вътре шапка, може би сламена шапка с широка периферия или каскетче — но тя беше празна.
— За да пазиш вътре специални неща — каза тя. — Може да събереш тук най-ценните, най-любимите и най-тайните си притежания.
— Какви например? — попитах аз.
— Каквото се събере в нея. Каквото пожелаеш да запазиш само за себе си.
Заострената брадичка на Кити трепери, когато казва:
— Наистина съжалявам, Лара Джийн.
Когато виждам треперещата брадичка, не мога да й се сърдя повече. Просто не мога, дори и за секунда. Отивам при нея и я прегръщам силно.
— Няма нищо — казвам и тя се отпуска на мен с облекчение. — Можеш да задържиш кутията. Сложи вътре своите съкровища.
Тя клати глава.
— Не, тя е твоя. Не я искам. — Бута я към мен. — Сложих вътре нещо за теб.
Отварям кутията и виждам бележки. Много, много бележки. Бележките от Питър. Бележките, които изхвърлих.
— Намерих ги, когато изпразвах кошчето за боклук — казва тя и бързо добавя: — Прочетох само една-две. А после ги запазих, защото разбрах, че са много важни.
Докосвам онази, която Питър е сгънал като самолетче.
— Кити… ти нали разбираш, че с Питър няма да се съберем отново?