— Еха… — опитах се да вложа щастие в тази дума, но не знам дали се получи. Чувствах единствено отчаяние. И завист. Така гъста и черна завист, че направо ме давеше. Затова опитах отново, този път с усмивка. — Еха, Марго.
— Еха… — отекна Кити. — Значи, вече сте гаджета?
Стаих дъх в очакване на отговора й.
Марго взе щипка пармезан и го пъхна в устата си.
— Да, предполагам. — После се усмихна, а очите й омекнаха и се навлажниха. Тогава разбрах, че и тя го харесва. Много.
Тази нощ написах моето писмо до Джош.
Скъпи Джош…
Много плаках. Всичко беше свършило просто така. Беше свършило, без дори да имам шанс. Не защото Джош бе избрал Марго. А защото тя го беше избрала.
И това е. Изплаках си очите; написах си писмото. Зарязах тази история. Оттогава не съм мислила за него по този начин. С Марго са един за друг. Те са СЕД. Създадени един за друг.
Още съм будна, когато Марго се връща в леглото, но бързо затварям очи и се преструвам на заспала. Кити се е свила до мен.
Чувам приглушен звук и отварям едно око да погледна Марго. Лежи с гръб към нас; раменете й се тресат. Плаче. Марго никога не плаче.
Сега, когато я видях да плаче за него, повече от всякога съм сигурна — те не са приключили.
7
На следващия ден караме Марго на летището. Отвън товарим куфарите й на количка — Кити се опитва да се качи отгоре и да танцува, но татко веднага я сваля. Марго настоява да продължи сама, точно както твърдеше, че ще направи.
— Марго, нека поне да откарам багажа за чекиране — казва татко и опитва да се добере до количката. — Искам да се уверя, че минаваш през проверката.
— Ще се оправя, тате — отвръща тя. — И преди съм летяла сама. Знам как се чекира багаж. — Вдига се на пръсти и слага ръце на раменете му. — Ще се обадя още щом пристигна, обещавам.
— Обаждай се всеки ден — шепна аз. Буцата в гърлото ми нараства и от очите ми потичат сълзи. Надявах се да не се разплача, защото знаех, че тя няма да заплаче, а е самотно да плачеш сам, но не мога да се сдържа.
— Да не си посмяла да ни забравиш — предупреждава я Кити.
Това кара Марго да се усмихне.
— Не бих могла. — Прегръща ни поред отново. Оставя мен последна, както и предполагах. — Грижи се за татко и Кити. Сега ти командваш.
Не искам да я пусна, прегръщам я силно. Още чакам и се надявам на някакъв знак, на някакъв признак, че ще й липсваме толкова много, колкото тя ще липсва на нас. После Марго започва да се смее и аз я пускам.
— Чао, Гого — казвам и бърша очи с крайчеца на ризата си.
Всички гледаме как бута количката с куфарите към гишето за чекиране. Аз вече плача усилено, бърша очи с опакото на дланта си. Татко ни прегръща.
— Ще изчакаме, докато се нареди на опашката за проверка — казва той.
Когато чекира багажа, тя се обръща и ни поглежда през стъклените врати. Вдига ръка и ни маха, а после се отправя към опашката за проверка. Гледаме я, надяваме се, че ще се обърне отново, но тя не го прави. Вече изглежда толкова далече. Уверената Марго, способната Марго. Съмнявам се, че когато дойде време аз да замина, ще съм толкова силна. Но пък кой е?
Плача по целия път до дома. Кити ми казва, че съм по-голямо бебе от нея, но когато посяга от задната седалка и стиска ръката ми, разбирам, че и на нея й е мъчно.
Макар че Марго не е шумен човек, вкъщи става по-тихо без нея. Някак празно. Какво ли ще е, когато и аз замина след две години? Какво ще правят татко и Кити тогава? Не искам да си представям как се прибират в празна тъмна къща, без мен и без Марго. Може би няма да замина надалече; може би дори ще живея у дома, поне през първия семестър. Мисля, че така трябва да постъпя.
8
По-късно този следобед Крис се обажда и казва, че ще ме чака в мола; иска мнението ми за едно кожено яке, а за да придобия цялостно впечатление, трябва да го видя лично. Горда съм, че търси моден съвет от мен, пък и ще е добре да изляза от вкъщи и да спра да тъгувам, но съм твърде нервна, за да шофирам сама до мола. Смятам се (а и другите ме смятат) за плах шофьор.
Предлагам да ми изпрати снимка, но тя ме познава твърде добре.
— Неее — отвръща. — Ще си довлечеш задника тук, Лара Джийн. Никога няма да станеш добър шофьор, ако не рискуваш да опиташ.
Затова го правя: тръгвам с колата на Марго към мола. Имам шофьорска книжка, просто не съм особено уверена. Много пъти съм шофирала с татко и с Марго, и с тях в колата се справям добре, но сама съм неспокойна. Плаши ме именно смяната на платната. Не обичам да откъсвам поглед от случващото се точно пред мен нито за секунда. Освен това не обичам да карам твърде бързо.