Джени Хан — До всички момчета, които съм обичала: С обич, завинаги, Лара Джийн #3
На моите скъпи читатели.
Това е за вас.
Не знам какво ме чака зад завоя,
но вярвам, че е най-доброто.
Л. М. МОНТГОМЪРИ
„Анн от фермата „Грийн Гейбълс“
1
Харесва ми да наблюдавам Питър, когато не знае, че го гледам. Харесва ми да се възхищавам на правата линия на брадичката му, на извивките на скулите му. Лицето му е открито и невинно — определено е приветливо. И тази приветливост разчувства сърцето ми най-много.
Петък вечер е и сме в дома на Гейб Ривера след играта на лакрос. Нашето училище спечели, затова всички сме с приповдигнато настроение и най-вече Питър, защото той спечели последната точка, която ни направи победители. Той е в другия край на стаята и играе покер с няколко момчета от отбора. Наклонил е стола си назад и е подпрял гръб на стената. Косата му още е мокра от душа след състезанието. Аз съм на дивана с приятелите си Лукас Крапф и Пами Субкоф. Те преглеждат последния брой на „Тийн Вог“ и спорят дали Пами трябва да има бретон.
— Ти как мислиш, Лара Джийн? — пита Пами и прокарва пръсти през червената си като морков коса. Пами ми е нова приятелка и трябва да я опозная, защото се среща с Даръл, който е добър приятел на Питър. Лицето й е като на кукла, кръгло като палачинка и обсипано с лунички като раменете й.
— Хм, мисля, че бретонът е сериозна работа и не трябва да се взема решение така набързо. Зависи колко бързо расте косата ти, понякога е необходима година, за да израсте. Но ако си сериозна, мисля, че трябва да изчакаш до есента, защото лятото ще дойде, преди да си се усетила, и бретонът може да лепне за кожата ти и да те дразни… — Погледът ми отново се стрелва към Питър, той вдига глава и забелязва, че го гледам. И вдига въпросително вежди. Аз само се усмихвам и поклащам глава.
— Значи без бретон?
Телефонът в чантата ми вибрира. Съобщение от Питър.
Искаш да си тръгваш ли?
Не.
Защо тогава ме гледаш?
Защото искам.
Лукас чете над рамото ми. Аз го отблъсквам, а той поклаща глава и казва:
— Наистина ли си пишете съобщения, въпреки че сте само на няколко метра един от друг?
Пами сбърчва нос и казва:
— Очарователно.
Тъкмо се каня да им отговоря, но вдигам поглед и виждам Питър да върви към мен.
— Време е да заведа момичето си у дома — казва.
— Колко е часът? — питам. — Толкова ли е късно вече?
Питър ми помага да стана от дивана и да си облека якето. После ме хваща за ръката и ме повежда през дневната на Гейб. Аз хвърлям поглед през рамо, махам с ръка и извиквам:
— Чао, Лукас! Чао, Пами! И мисля, че бретонът страшно ще ти отива!
— Защо вървиш толкова бързо? — питам Питър, докато той ме води през предния двор към завоя, където е паркирана колата.
Той спира пред колата, дръпва ме към него и ме целува — все така бързо.
— Не мога да се концентрирам в картите си, когато ме гледаш така втренчено, Кови.
— Съжалявам — опитвам се да кажа, но той ме целува отново.
Влизаме в колата, поглеждам таблото и виждам, че е само полунощ. Казвам:
— Остава още час до прибирането ми у дома. Какво друго ще правим?
От всичките ми познати аз съм единствената, която има вечерен час. Когато часовникът удари един, се превръщам в тиква. Вече всички са свикнали с това: гаджето Пепеляшка на Питър Кавински, което трябва да си е у дома до един часа след полунощ. Никога не съм имала нещо против да имам вечерен час. Защото, наистина, не пропускам нищо чак толкова прекрасно, а и каква беше онази стара поговорка — нищо хубаво не се случва след два часа след полунощ. Освен ако не ти харесва да гледаш как хората се надпиват с бира часове наред. Не и аз. Не, аз предпочитам да съм облякла фланелените си пижами, да съм изпила чаша хубав чай и да съм с книга в ръка, много благодаря.
— Нека просто отидем у вас. Искам да вляза, да поздравя баща ти и да постоя малко. Може да изгледаме останалата част от „Извънземни“. — Двамата с Питър се придвижваме по списъка с филми, който се състои от моите любими филми, които той не е гледал, и от неговите любими филми, които аз не съм гледала, както и от такива, които никой от нас не е гледал. „Извънземни“ е от любимите филми на Питър и се оказва, че е доста добър. И макар че някога Питър бе заявил, че не харесва романтични комедии, „Безсъници в Сиатъл“ доста му хареса, което ми донесе истинско облекчение, защото просто не виждам как е възможно да съм с някого, който не харесва „Безсъници в Сиатъл“.