— Нека още да не се прибирам у дома — казвам. — Да отидем някъде.
Питър се замисля за миг, потропва с пръсти по волана, после казва:
— Знам къде може да отидем.
— Къде?
— Почакай и ще видиш — казва той и сваля прозореца. Хладният нощен въздух нахлува в колата.
Облягам се назад. Улиците са безлюдни, светлините в повечето къщи не светят.
— Нека позная. Ще отидем в някое заведение, защото ти се хапват палачинки с боровинково сладко.
— Не.
— Хмм. Прекалено късно е за „Старбъкс“, а „Бискит Соул Фуд“ е затворено.
— Хей, храната не е единственото, за което мисля — възразява той. После пита: — Останаха ли още курабийки в онази пластмасова кутия?
— Не, но може да има още у дома, ако Кити не ги е изяла всичките. — Провесвам ръка през прозореца. Не останаха още много такива хладни нощи, в които да имаш нужда от яке.
Хвърлям поглед с крайчеца на окото си към профила на Питър. Понякога все още не мога да повярвам, че е мой. Най-красивото момче от всички красиви момчета на света е мое, само мое.
— Какво? — казва той.
— Нищо — отговарям аз.
След десет минути караме към кампуса на Университета на Вирджиния, само че никой не го нарича така. Наричат го Землището. Питър паркира до тротоара. Тихо е за петъчна вечер в университетско градче, но сега е пролетната ваканция на колежа, така че по-голямата част от учащите са си у дома.
Прекосяваме моравата, хванати за ръце. Изведнъж ме обзема паника. Заковавам се на място и питам:
— Хей, нали не е лоша поличба да дойда тук, преди да съм приета?
Питър се засмива.
— Това не е сватба. Няма да се жениш за колежа.
— Лесно ти е да го кажеш, вече си приет.
Питър бе дал устно обещание на отбора по лакрос на университета миналата година, а после, през есента, кандидатства. Като повечето спортисти с прилични оценки беше приет веднага. Когато през януари получи официално потвърждение, че е приет, майка му организира парти, а аз направих торта, върху която с жълта глазура бе изписано: Ще отдам таланта си на УВ.
Питър ме дръпва за ръката и казва:
— Хайде, Кови. Ние сами правим късмета си. Освен това, бяхме тук преди два месеца за онова нещо в центъра Милър.
Отпуснах се.
— О, да.
Продължихме да вървим през моравата. Сега знам къде отиваме. Към ротондата, за да седнем на стъпалата. Ротондата е дело на Томас Джеферсън, който е основал и училището. Направил е дизайна за нея след Пантеона с неговите бели колони и огромно кубе. Питър затичва в стил Роки нагоре по каменните стъпала и сяда. Сядам пред него, облягам се назад и подпирам ръце на коленете му.
— Знаеш ли — започвам — че едно от нещата, които правят Университета на Вирджиния уникален, е, че центърът, който е тук, в ротондата, е библиотека, а не църква? Защото Джеферсън вярвал, че трябва да има разделение между църквата и училището.
— Това в брошурата ли го прочете? — заяде се с мен Питър и ме целуна по врата.
Казвам замечтано:
— Научих го по време на обиколката миналата година.
— Не ми каза, че си била на обиколка. Защо ще ходиш на обиколка, след като си оттук? Била си тук милион пъти!
Прав е за това, че съм била тук милион пъти — израснала съм с посещенията на семейството си тук. Когато майка ми беше още жива, ходехме на представленията на „Халъбахус“, защото майка ми обожаваше акапелното пеене. Имаме семейна снимка, направена на моравата. В слънчеви дни, след църква, си правехме пикници тук.
Обръщам се и поглеждам Питър.
— Отидох на обиколката, защото исках да знам всичко за университета! Неща, които няма как да знам само защото живея тук. Например знаеш ли в коя година са допуснали жените?
Той се почесва по тила.
— Хм… не знам. Университетът е основан през 1819 година. Така че, да речем, през 1920 година?
— Не. През 1970-а. — Обръщам се и отново гледам напред, към кампуса. — След сто и петдесет години.
Заинтригуван, Питър казва:
— Уха. Това е лудост. Добре, кажи ми още факти.
— Университетът е единственият в САЩ, който е в списъка на ЮНЕСКО за обекти, които са световно природно и културно наследство — започвам.
— Няма значение, не ми казвай повече факти — казва Питър, а аз го удрям по коляното. — Кажи ми нещо друго. Кажи ми какво очакваш с най-голямо нетърпение, като дойдеш тук.
— Първо ти ми кажи.
Питър отговаря веднага:
— Това е лесно. Да тичам гол по моравата с теб.
— Това очакваш повече от всичко? Да тичаш наоколо гол? — Бързам да добавя: — Никога няма да го направя, между другото.