Той се засмива.
— Това е традиция. Мислех, че знаеш всичко за университетските традиции.
— Питър!
— Просто се пошегувах. — Той се навежда и ме прегръща през раменете. Потрива нос във врата ми, както обича. — Твой ред е.
Аз си позволявам да се замечтая за минутка. Ако ме приемат, какво ще очаквам с най-голямо нетърпение? Има толкова много неща, че едва ли мога да ги изброя всичките. Да ям всеки ден вафли с Питър в трапезарията. Да се пързаляме по склона, когато има сняг. Да си правим пикници, когато е топло. Да стоим будни по цяла нощ и да разговаряме, а после да се събуждаме и пак да разговаряме. Да си перем дрехите късно посред нощ и да тръгваме на пътувания в последната минута. Всичко. Накрая казвам:
— Не искам да казвам предварително, за да не ми донесе лош късмет.
— Хайде!
— Добре, добре… Предполагам, че с най-голямо нетърпение очаквам… да ходя в залата Макгрегър винаги когато пожелая. — Наричат я стаята на Хари Потър заради килимите, полилеите, кожените столове и портретите по стените. Рафтовете с книги се простират от пода до тавана, а книгите са зад метални решетки, които предпазват скъпоценните като тях предмети. Тази стая е от различно време. Там е много тихо, благоговейно дори. Едно лято — трябва да съм била на пет или шест години, защото Кити още не беше родена — мама ходеше на курс в университета и учеше в залата Макгрегър. Двете с Марго или оцветявахме, или четяхме. Майка ми я наричаше Вълшебната библиотека, защото двете с Марго никога не се карахме там. И двете бяхме тихи като църковни мишки, благоговеехме пред всичките тези книги и по-големите от нас деца, които учеха.
Питър изглежда разочарован. Сигурна съм, че е така, защото е очаквал да кажа нещо, свързано с него. С нас. Но по някаква причина искам засега да запазя надеждите си за себе си.
— Може да идваш с мен в залата Макгрегър — казвам. — Но трябва да обещаеш да бъдеш тих.
Питър казва с любов:
— Лара Джийн, само ти можеш да очакваш с нетърпение да висиш в някоя библиотека.
Всъщност, ако се съди дори само по Пинтерест, сигурна съм, че много хора биха очаквали с нетърпение да висят в такава красива библиотека. Просто не хора, които Питър познава. Той ме мисли за странна. Не възнамерявам да му кажа, че всъщност не съм толкова странна; че всъщност много хора обичат да си стоят у дома, да пекат курабийки, да лепят изрезки в албуми и да висят в библиотеки. Повечето от тях вероятно са прехвърлили петдесетте, но все пак. Харесва ми как ме гледа, сякаш съм горска нимфа, която е срещнал и трябва на всяка цена да заведе у дома си.
Питър изважда телефона си от джоба на връхната си дреха с качулка.
— Дванайсет и половина е. Скоро трябва да вървим.
— Вече? — въздъхвам. Харесва ми да съм тук късно през нощта. Сякаш цялото място е наше.
Университетът на Вирджиния винаги е бил в сърцето ми. Никога не съм очаквала да уча някъде другаде и дори не съм мислила за това. Щях да кандидатствам по-рано, заедно с Питър, но педагогическата ми съветничка, госпожа Дювал, ме посъветва да не го правя. Според нея бе по-добре да изчакам, за да могат да видят оценките ми от първия срок на последната година, защото е добре да кандидатстваш, когато си на върха на представянето си.
И така, аз подадох молба в пет училища. Отначало щеше да бъде единствено Университетът на Вирджиния, където щеше да е най-трудно да вляза, но бе само на петнайсет минути от дома ми. „Уилям енд Мери“ беше на второ място по трудност в приемането, а беше и вторият ми избор (на два часа път от дома ми). После идваха Университетът на Ричмънд и „Джеймс Мадисън“, и двата само на час път, което не беше зле за трети избор. Всичките в нашия щат. А после госпожа Дювал ме подтикна да кандидатствам и в едно училище извън щата, просто за всеки случай, за да имам повече възможности. И така кандидатствах в Университета на Северна Каролина в Чапъл Хил.
Наистина е трудно да влезеш в университет извън щата, но го избрах, защото ми напомняше Университета на Вирджиния. Има добра програма по свободни изкуства и не е прекалено далеч. Достатъчно близо е да се прибера набързо, ако има нужда.
Но ако имах избор, пак щях да избера Университета на Вирджиния по всяко време. Никога не съм искала да бъда далеч от дома. Не съм като по-голямата си сестра. Нейната мечта беше да замине надалеч. Тя винаги е искала света. Аз искам просто дома си и понеже за мен Вирджинският университет е дом, всички други колежи губят в сравнение с него. Идеалният кампус, като излязъл от книжка с приказки, съвършен във всяко едно отношение. И разбира се, Питър.
Оставаме още малко, споделям с Питър още факти за университета, а той ми се присмива, че знам толкова много. После ме закарва у дома. Почти един часът след полунощ е, когато спираме пред дома ми. Всички лампи на долния етаж са изгасени, но тази в спалнята на татко свети. Той никога не си ляга, преди да се прибера. Каня се да сляза от колата, когато Питър протяга ръка и ме спира.