3
На следващата сутрин си слагам от червилото с цвят на мак, с което Сторми най-много ме харесва, поставям великденските яйца в плетена бяла кошничка, вземам ги с мен и подкарвам към „Белвю“. Спирам на рецепцията, за да оставя яйцата и да побъбря малко с Шанис. Питам я какво ново има и тя отговаря, че има две нови доброволки, и двете от Университета на Вирджиния, което ме кара да се чувствам малко виновна, че не идвам тук толкова често.
Казвам „довиждане“ на Шанис и отивам при Сторми с моето великденско яйце. Тя отваря вратата, облечена в тъмнорозово кимоно. Сложила си е и червило в тон.
— Лара Джийн! — извиква. След като ме прегръща, се засуетява около мен: — Гледаш корените на косата ми, нали? Знам, че трябва да я боядисам.
— Едва се забелязва — уверявам я.
Тя е много развълнувана заради яйцето с образа на Мария Антоанета и казва, че няма търпение да го покаже на Алиша Ито, нейна приятелка и съперница.
Седим на дивана й, тя ми се заканва с пръст и казва:
— Сигурно си много влюбена в приятеля си, щом едва намираш време да дойдеш да ме видиш.
Разкаяна, казвам:
— Съжалявам. Сега, след като вече съм кандидатствала в колежа, ще идвам по-често.
— Хм!
Най-добрият начин да се справиш със Сторми, когато е в такова настроение, е да я ласкаеш.
— Само правя това, което ти ми каза, Сторми.
Тя накланя глава на една страна.
— Какво съм ти казала?
— Да ходя на много срещи и да имам много приключения — точно като теб.
Тя свива начервените си устни и се опитва да не се усмихне.
— Е, дала съм ти много добър съвет. Продължавай да слушаш Сторми и ще си в отлично състояние. А сега ми кажи нещо пикантно.
Засмивам се.
— Животът ми не е така пикантен.
Тя ме пита:
— Не ти ли предстоят балове? Кога е този за завършването?
— Едва през май.
— Е, имаш ли рокля?
— Още не.
— По-добре да се заемеш с въпроса. Не искаш някое друго момиче да носи роклята ти, мила. — Изучава лицето ми. — С твоята кожа, мисля, че трябва да носиш розово. — После очите й светват и тя щраква с пръсти. — Това ми напомня! Има нещо, което искам да ти дам. — Сторми скача и отива в спалнята си. Връща се с малка кадифена кутийка.
Отварям я и ахвам. Подарява ми пръстена си с розовия диамант! Онзи, който има от ветерана, изгубил крака си във войната.
— Сторми, не мога да го приема.
— О, ще го приемеш. Ти си точно момичето, което трябва да го носи.
Бавно изваждам пръстена и го поставям на лявата си ръка и, о, как блести.
— Красив е! Но наистина не трябва…
— Твой е, мила. — Сторми ми намига. — Послушай съвета ми, Лара Джийн. Никога не казвай „не“, когато всъщност искаш да кажеш „да“.
— Тогава… Да! Благодаря ти, Сторми! Обещавам да се грижа добре за него.
Тя ме целува по бузата.
— Знам, мила.
Веднага щом се прибирам у дома, прибирам пръстена в кутията си с бижута.
По-късно същия ден съм в кухнята с Кити и Питър и чакам шоколадовите си курабийки да се охладят. През последните няколко седмици полагам усилия да подобря рецептата си за шоколадови курабийки, а Питър и Кити са помощниците ми в това начинание. Кити ги предпочита тънки и твърди, докато Питър ги харесва по-бухнали и по-меки. Моята перфектна курабийка е комбинация от двете. Хрупкава, но мека. Светлокафява, не й липсва нито цвят, нито аромат. Придавам й височина, но не е прекалено „подпухнала“. Такава курабийка се стремя да направя.
Прочела съм всичко в интернет по въпроса, разгледала съм снимките на всички курабийки, приготвени с бяла захар, както и на такива със смес от бяла и кафява, на приготвени с хлебна сода и на такива с бакпулвер, с ванилия и ванилов екстракт, кръгли, квадратни и правоъгълни. Натисках сладките с чаша, за да се сплескат равномерно. Първо замразявах тестото, после го нарязвах. Опитах и като първо го нарязвах, а после замразявах. Но моите курабийки все стават прекалено дебели.
Този път използвах значително по-малко хлебна сода, но курабийките пак са „подпухнали“ и съм готова да ги изхвърля всичките, защото не са съвършени. Разбира се, не ги изхвърлям — това ще е разхищение на продукти. Вместо да ги изхвърля, казвам на Кити:
— Не каза ли, че си имала проблеми миналата седмица, защото си говорила в час? — Тя кима. — Занеси го на учителката си и й кажи, че си ги изпекла ти и че съжаляваш. — Вече почти не останаха хора, на които да раздавам курабийките си. Вече дадох няколко на пощальона, на шофьора на училищния автобус, с който Кити пътува, на сестрите в болницата на татко.