— Какво ще правиш, когато се получат? — пита ме Кити е пълна уста.
— Да, какъв е смисълът на всичко това? — казва Питър. — Искам да кажа, на кого му пука, ако сладката се получи с осем процента по-добра? Тя пак си е шоколадова курабийка.
— Ще изпитам удоволствие от това да знам, че моята рецепта за шоколадови курабийки е най-добрата. И ще я предам на следващото поколение момичета Сонг.
— Или момчета — казва Кити.
— Или момчета — съгласявам се. И й казвам: — Отиди горе и ми донеси голям буркан „Мейсън“, в който да ги прибера. И панделка.
Питър пита:
— Ще донесеш ли малко в училище утре?
— Ще видим — казвам, защото искам да го видя нацупен, какъвто много го харесвам. Той прави физиономията, а аз го потупвам по бузата. — Такова си бебе.
— На теб ти харесва — казва той и си открадва още една курабийка. — Хайде да пуснем филма. Обещах на мама, че ще се отбия в магазина и ще й помогна да премести някои мебели. — Майката на Питър е собственичка на антикварен магазин. Той носи името „Линдън и Уайт“, а Питър й помага винаги, когато може.
Днешният филм от списъка ни е „Ромео и Жулиета“, версията от 1996 година с Леонардо ди Каприо и Клеър Дейнс. Кити го е гледала вече дузина пъти, а аз съм го гледала оттук-оттам, а Питър въобще не го е гледал.
Кити отива горе за любимата си възглавничка и се настанява на пода, държейки в ръце купа с пуканки. Нашият жълтеникав териер Джейми Фокс-Пикъл веднага сяда до нея, без съмнение, се надява на някоя и друга пуканка. Двамата с Питър сядаме на дивана и се сгушваме под вълненото одеяло, което Марго изпрати от Шотландия.
От мига, в който Лео се появява на екрана в морскосиния костюм, сърцето ми се разтуптява. Той е като ангел — красив, но повреден ангел.
— За какво се тревожи толкова? — пита Питър, протяга ръка и взема цяла шепа от пуканките на Кити. — Да не е принц или нещо подобно?
— Не е принц — казвам. — Просто е богат. И семейството му е доста влиятелно в този град.
— Той е моята мечта — казва Кити с подходящ тон.
— Е, той е вече пораснал — казвам, без да свалям очи от екрана. — На практика е на възрастта на татко. — Но все пак…
— Чакай, мислех, че аз съм твоята мечта — казва Питър. Не на мен, на Кити. Знае, че не е моята мечта. Моята мечта е Гилбърт Блайт от „Анн от фермата „Грийн Гейбълс“. Красив, предан, умен.
— Уф! — казва Кити. — Ти си ми като брат.
Питър изглежда искрено наранен, затова го потупвам по рамото.
— Не мислиш ли, че е малко мършав? — настоява Питър.
Аз му шъткам да млъкне.
Той кръстосва ръце на гърдите си.
— Не разбирам защо вие можете да разговаряте по време на филма, а аз трябва да мълча. Това са глупости.
— Ние сме си у дома — казва Кити.
— Сестра ти ми шътка да мълча и в моята къща!
И двете не му обръщаме внимание.
В пиесата, Ромео и Жулиета са само на тринайсет. Във филма са на седемнайсет или осемнайсет. Определено все още са тийнейджъри. Как са разбрали, че са един за друг? Само един поглед над аквариума в банята е всичко, което е необходимо? И са разбрали, че това е любов, за която си струва да умрат? Защото те знаят. Вярват. Предполагам, разликата е, че в онези времена хората са се женели много по-млади отсега. И на практика „докато смъртта ни раздели“ е означавало, да речем, петнайсет или двайсетгодишни, защото тогава хората не са живеели така дълго.
Но когато погледите им се срещат над аквариума… когато Ромео се покатерва на терасата й и й признава любовта си… не мога да се сдържа. Аз също вярвам. Макар че, знам, едва се познават и историята им свършва още преди да е започнала, а и истинската част се Крис във всекидневието, в това да избираш да бъдеш с някого въпреки всички трудности. Но мисля, че любовта между тях е щяла да се получи, ако са били останали живи.
По екрана вървят надписите, а по бузите ми се стичат сълзи. Питър изглежда тъжен, но не и твърде развълнуван, а очите на Кити са сухи. Тя скача и казва, че ще заведе Джейми Фокс-Пикъл навън, за да се изпишка. И те излизат, а аз все още съм потънала в чувствата си на дивана и бърша сълзите от очите си.
— Имаха толкова сладка първа среща — проплаквам.
— Какво означава „сладка“? — Сега Питър лежи на една страна, подпрял глава на лакът. Толкова е сладък, че ми се иска да го щипна по бузата. Но се въздържам да му го кажа. Самочувствието му и бездруго е твърде високо.
— Срещата е „сладка“, когато и двамата главни герои се срещнат за пръв път и това стане по очарователен начин. Така разбираш, че нещата между тях ще се получат. Колкото по-очарователна е срещата, толкова по-добре.