Навярно цураните тъкмо бяха завзели укреплението или бяха започнали щурм, когато Тъмните братя ги бяха ударили, бяха ги разбили и след това бяха продължили, за да унищожат и защитниците. Разположението на телата показваше, че цураните са се опитали да извършат пробив, че са тръгнали към югозападния ъгъл на сечището и пътеката, продължаваща право към владяната от тях територия. Струпаните на купчина мъртъвци бяха спрени на стотина разтега от главната пътека, водеща в цуранската територия.
Денис се взря за миг към тази пътека и стомахът му се сви. Толкова често беше вървял по нея като момче — тя водеше право към бащините му имения… С усилие надви горчивия спомен, за да насочи вниманието си към настоящето.
С петдесет души в гарнизона на Брендан, цураните нямаше да предприемат щурм с по-малко от двеста души. Щом Тъмните братя се бяха намесили в клането, значи трябваше да са поне триста, ако не и повече. Не рискуваха в такива битки, освен ако успехът им не бе сигурен. С неговите шейсет и пет оцелели, с четиримата ранени, преживели нощния поход, които все още трябваше да бъдат носени, ако моредел все още бяха наоколо, положението на отряда беше бедствено.
Долови до себе си миризмата на Тинува. Мирисът на елфите беше странен, смътно различен от човешкия — не аромат, но сякаш носеше със себе си някаква топлина и жизненост, като първото пролетно утро. Усети дъха на елфа.
— Те са тук. Моредел — прошепна Тинува толкова тихо, че от повече от пет стъпки сигурно нямаше да се чуе.
Денис кимна и попита:
— Колко са?
Тинува прецени въпроса, някак прекалено дълго според Денис. Чувството на елфите за време бе някак много по-различно от човешкото. И след дългия си размисъл отвърна:
— Поне двеста. Може би повече.
— Сигурен ли си?
— Не — отвърна елфът; — Но виждаш ли тела на моредел долу?
— Не.
— Отнесли са всичките си мъртви и ранени. Трябва да са дошли с много голямо превъзходство, за да съкрушат толкова бързо цураните, иначе щеше да има повече следи от тях. Виж.
Денис погледна накъдето сочеше елфът, не разбра и попита:
— Какво да видя?
— Няма паднали стрели на моредел. Прибрали са ги на тръгване. Не искат да разберем, че са били тук.
Грегъри кимна, посочи овъглените и димящи руини на форта и рече:
— Това малко трудно ще остане незабелязано, приятел.
— Но ако го намериш през пролетта, няма ли да си помислиш, че цураните са го завзели и после са го напуснали? — отвърна Тинува.
Денис не се поколеба с отговора:
— Не. Цураните щяха да задържат тази позиция. На север е изоставеният рударски път, водещ към планините. На изток са блата и планини. След като контролират Лудия Уейни и повечето земя на запад оттук… Оттук могат да правят набези на юг зад фронта ни, докато не ни изтласкат. — Изведнъж изпита тревога. — Тъмните братя още са наблизо!
— Вероятно превързват ранените си и изчакват снегът да спре, преди да се върнат, за да скрият мъртвите цурани — прошепна Грегъри. — Но не мисля, че знаят, че сме тук. — Погледна към небето. Снегът отслабваше.
— Не залагай живота си на тази мисъл, приятелю. — Гласът на Тинува отново бе като полъх на вятър, едва доловим.
— Кръг — прошепна Денис.
Хлъзна се надолу и даде знак на Алвин да остане на позицията си и че тримата ще обиколят в кръг около укреплението и моределите в района. След девет години война Мародерите си бяха създали сложна система от ръчни сигнали, покриваща повечето ситуации. Алвин отвърна със знаци, че е разбрал.
След като се бе приближил до форта от запад, сега Денис пое на север, по протежението на ниския хълм. Владенията на моредел бяха на север, макар това да не означаваше непременно, че са нападнали оттам. Освен това другата главна пътека, свързваща Бастиона на Брендан с форта „Лудия Уейни“, навлизаше в северозападния ъгъл на сечището. Може би там щяха да се намерят следи, които да помогнат да се разнищи загадката.
Докато се придвижваше ниско приведен покрай хълма, не изпускаше от око развалините на форта. „Още една връзка с миналото изгубена в последния ден“.
Фортът беше един от десетината подобни по границата с Ябон, с гарнизонни попълнения от Тир-Сог. За разлика от планините на изток, където бяха големите проходи, пазени от пограничните барони — Железен проход, Северен страж и Висок замък — западните планини бяха прорязани с пътеки и тесни проходчета. Контрабандата на запад бе нещо обичайно, но никой от проходите не беше достатъчен за мащабно нахлуване. Затова и укрепленията бяха малки.