— Така и не можах да благодаря на вашия Ричард за това, което направи. Като вуйчо, не само като командир на Осами. Жалко.
— Той вече го знае.
Асаяга обърна очи към пропастта.
— Щом прехвърлим втория дънер, първо прехвърляме децата и жените, после мъжете. До час би трябвало да сме от другата страна. — Отново беше сложил непроницаемата маска на лицето си.
— Асаяга, все още предстои да решим спора между нас, но искрено съжалявам за Осами. Беше храбър младеж. Мисля, че сега Ричард го поздравява в Залите на Лимс-Крагма.
— Не забравяй, Хартрафт. Когато умрем, ние отиваме на различни места. Не мисля, че вашите богове ще пуснат цуранин в своята Зала на съда.
— Все пак мисля, че Ричард ще поиска да го поздрави. — Помълча, след което добави много тихо: — И Юрген също ще е там.
Асаяга въздъхна и кимна.
— Денис!
Денис погледна към пътя и стъписан видя приближаващия се Грегъри, вдигнал дясната си ръка, стегната в окървавена превръзка. За миг изпита паника. Толкова близо бяха до спасението, а проклетите моредел идваха.
Погледна зад Грегъри. Цураните и кралските бойци се трупаха около наталския съгледвач… но къде беше Тинува? И още преди Грегъри да проговори и да му каже какво се е случило, разбра какво прави еледелът: принасяше се в жертва, за да им спечели време.
Докато слушаше разказа му, в душата му се надигаше гняв. Толкова пъти се беше измествала посоката на този гняв, толкова дълго бе останал насочен срещу цураните, срещу онези, които бяха избили близките му, срещу войната и накрая — срещу Корвин. Но сега най-сетне разбра, и все едно че се разкъса някакво було, което бе покривало душата му през всичките тези години.
Същия огън долови и у Асаяга. Елфът бе единственият, които винаги заставаше между двете страни, всички тук до един го ценяха и му вярваха.
Погледна Роксана и Алиса и видя същия огън в очите им. Онзи, пред когото се бе изправил сега Тинува, беше унищожил техния дом и беше убил и техния баща.
Улови погледа на Роксана. Гледаше го и нещо в очите й му подсказа, че знае какво трябва да направи. Смесица от страх, от съжаление и смътна надежда пробяга за миг по лицето й, преди то да се стегне отново в неумолима решителност.
— Измисли начин да прехвърлиш децата и жените — каза й той. И без да дочака отговор, се обърна към Асаяга. — С мен ли си?
— За какво?
— Връщаме се и се бием. Омръзна ми да бягам.
Снежната завеса се изсипа от надвисналия клон. Сякаш се задържа пред очите му, с всяка снежинка ясно очертана в ума му, всяка оживяла и вечна, понесена от лекия вятър; загръщаха го, докосваха го по челото и охлаждаха треската на гнева му.
Тинува се плъзна ниско приведен от дървото, станал едно със снега по земята. Превъртя се зад един паднал дънер, издигащ се като изгърбен бял звяр над земята. Стегна се, стисна щръкналата от бедрото си стрела и откърши края й с безмълвна молитва, за да спре болката. Знаеше, че трябва да я доизбута и да я извади, но нямаше време, а и ако го направеше, можеше да скъса артерия. Време колкото щеш след това. Надникна рисковано покрай дънера, сниши се бързо, превъртя се, след което отново се изправи и стреля. Далечната сянка залитна, рухна в снега и за миг той изпита неспокойна възбуда. После дойде смехът.
— Добър изстрел, братко, добър.
Тинува посегна към колчана, изпъна нова стрела, надигна се, след което се претъркаля назад, скочи настрана и затича през гората. Зърна за миг други лица, застанали безмълвно, със скръстени ръце. Гледаха напрегнато и се отдръпваха от пътя му. Повечето лица бяха познати — та как нямаше да познае своите братовчеди, приятели в лова преди толкова време, онези, с които някога се беше смял, редом с които някога се беше сражавал, заедно с които беше избивал врагове.
Някои дори кимаха навъсено — макар да беше отстъпник и да носеше клеймото на позора, и те помнеха дните на лов и война с Морваи.
Завъртя се от външния край на кръга и инстинктът му подсказа да залегне; стрелата изсвистя покрай ухото му и изхвърли облак сняг, щом се заби в земята до него.
Той се надигна, стреля отново, а Боваи залегна зад един стар бор. Стрелата отпра парче кора от дънера.
Тинува Отново се беше надигнал и тичаше, но болката си казваше своето, всяка стъпка — неизмерима агония, от която всеки човек щеше да падне без сила, но той не спираше. Само за миг погледна на югоизток. Все пак успя да усети лика на слънцето зад облаците, далече над белия покров, надвиснал под яркосините небеса. Беше се издигнало до средата на зенита; двубоят продължаваше часове. Чу сърдитото ръмжене зад отсрещния хълм, нетърпеливите викове на таласъми, дрезгавите недоволни гласове на мъжете, но цялото внимание на моредел беше съсредоточено върху този двубой, двубой, за който Тинува знаеше, че ще разказват като за легендарен лов във вечността, лов на брат срещу брат. Всеки знаеше хитрините на другия, ловките му движения, начина му на мислене, знаеше миризмата на другия, усещането за погледа му — дори когато е обърнат с гръб.