Знаеше, че Боваи е тръгнал надясно, за да го пресрещне, вместо да проследи дирята от кръв, капеща по снега. Залегна зад едно дърво — идеална позиция спадналия дънер срещу него, оформящ малък тунел отдолу. Присви се, изпъна лъка и зачака. След това го видя.
Перата го забърсаха по бузата и Тинува се прицели. За миг облаците се разтвориха и лъч светлина пробяга по поляната и очерта Боваи, като в същото време му подсказа, че времето бавно тече и че там някъде, далече долу, хората продължават усилията да се измъкнат.
Боваи забави крачка, сякаш вътрешният му глас го предупреди. Погледна право към него и очите му се разшириха. Тинува измести съвсем леко лъка и пусна тетивата.
Стрелата звънна между дърветата, литна през клони и храсти и остърга ребрата на Боваи. Той се олюля, залитна назад и се претърколи, за да се прикрие. Обкръжилите ги изръмжаха глухо — макар че не всички можеха да ги видят, всички чуваха и познаваха звуците и можеха да разберат кой е стрелял и кой — паднал.
— Тинува.
Беше вътрешният глас. Шепнешком.
— Братко?
— Ти ме пощади, нали?
— Не, братко. Стрелях да убия.
— Лъжеш. Ти ме пощади. Защо?
— Още не му е времето, братко.
Последва миг мълчание.
— Знаеш, че я имам, братко — прошепна в главата му гласът на Боваи.
Тинува наведе глава разтреперан. Знаеше, че това е хитрина, за да го ядоса и обърка. След миг прошепна в отговор — знаеше, че вятърът ще отнесе мисълта му.
— Никога не си я имал. Тя винаги беше моя.
— Млъкни! — изкрещя гневно Боваи, толкова силно, че всички гледащи го чуха.
Тинува се надигна, стреля слепешката в посоката на вика и му отвърна презрителен смях.
— Жалко за хубавата стрела, братко.
Тинува посегна към колчана. Бяха му останали само шест стрели, ала му беше все едно. Щеше да му стигне една, за да го убие. Само още една.
— Хайде, братко. Покажи се на открито. Нож срещу нож.
Боваи се надигна.
— Погледни ме в очите, братко. Ела и погледни в очите, които гледат в нейните всяка нощ.
— Проклет да си — изсъска Тинува.
— Да, братко. Проклети сме всички, нали?
— Не.
— Ти си. Предаде нашата кръв. Позорът може да се изтрие само с кръв. Позволи да те изпратя на другия бряг, братко. Там можеш да видиш Майките и Бащите — ако те приемат.
Слънчева светлина отново пробяга през гори и поляни.
Не беше сигурен колко време е изтекло, защото и двамата се бяха потопили в друг свят, свят, който можеха истински да разбират само еледел и моредел, в който една секунда можеше да се проточи цяла вечност, а сто години да изтекат за едно мигване на окото.
— Ела при мен, братко. Един от нас е обречен да умре в този ден. Нека неговият брат го погледне в очите в последния миг — и да е последният, когото ще види на този свят.
Тинува бавно пусна лъка. Посегна към колана си, извади камата и пристъпи на поляната.
— По-бързо! Не спирайте! — извика Денис, отби се от пътя и погледна назад.
Колоната се беше проточила, краят й едва се виждаше в гъсто сипещия се сняг. Виелицата връхлиташе на яростни пориви, затихваше за миг и се усилваше отново.
Мъжете пъшкаха и се напрягаха, тъпчеха упорито в дълбокия сняг, всякакво подобие на строй се беше разпаднало. Най-издръжливите бяха отпред, най-уморените — в края. Никакви съгледвачи нямаше в челото, всякаква предпазливост бе изоставена в този стремглав щурм, колоната се носеше напред като порой от развихрена ярост. Вече не ги гонеха като дивеч: вече връхлитаха те, те бяха ловците.
Денис се обърна и погледна нагоре по пътя. Не знаеше колко още остава, защото ездата по този път с Роксана бе минала в тъмнина.
Грегъри беше препуснал напред, с обещанието да изчака, да свърне назад през горите и да ги предупреди, ако моределите настъпват.
— Колко още има, Хартрафт?
Асаяга изгази до него, задъхан и с изваден меч; острието блесна, щом слънцето проби за миг гъстите облаци.
— Не знам.
— Планът ти?
— Какъв план?
Асаяга го изгледа и се усмихна.
— Тогава да вървим! — извика цуранинът през воя на вятъра и краката му заораха в снега.
Денис тръгна до него.
Беше изкусен танц — балет на смъртта. Двамата скачаха един към друг, остриетата святкаха, отекваше хладният ек на стомана в стомана, отдръпваха се мигновено и стъпките се повтаряха неспирно.