Зрителите се бяха събрали в плътен кръг, затворил светлината, и не един от тях мрачно мърмореше, възхитен от Тинува — Морваи, когото помнеха като свой стар другар и приятел. В очите им той отново се беше превърнал в един от тях. Тъмна ярост блестеше в очите му, беше стиснал челюсти, окъпан в пулсиращо сияние.
Леко танцуваше той, забравил за болката и за кръвта, която се стичаше по крака му и пълнеше ботуша му тъй, че с всяка стъпка оставяше разкаляно розово петно върху снега.
Кръв се стичаше и от Боваи, капеше от ребрата му и от раната, нанесена от камата на Тинува на ръката му — бе срязала месото почти до кокала.
Двамата отново се приближиха; отново хвърлиха искри остриетата, пръсналата се кръв се смеси със сипещите се снежинки и се разлетя около тях. Тинува отскочи назад и лявата му ръка се вдигна да изтрие кръвта от среза по челото, замъглила взора му. Светът бе станал червен: но не кръвта го бе затъмнила, а всичко, което беше сдържал у себе си и което отново бе оживяло.
— Хайде, братко — подразни го Боваи. — Да свършим.
— Идвам.
Боваи разпери насмешливо ръце.
— Хайде, прегърни ме, братко.
Тинува се присви.
— Баща ни щеше да се гордее с теб, братко. Анлеа щеше да се гордее.
Тинува скочи напред, а Боваи се приведе да посрещне атаката. Докато настъпваше, Тинува прехвърли камата от дясната в лявата си ръка — и в последния миг я премести отново. Посече лъжливо, после замахна отгоре. Почти не усети ледения допир на камата на Боваи, когато го прободе в лявото рамо.
Двамата залитнаха, Боваи изохка и през лицето му бликна кървава резка, бузата му беше разпрана от устата до ухото, срязано на две.
Боваи изрева, стисна лицето си и зрителите ахнаха — всички знаеха колко се гордее Боваи с лицето си, а щеше да остане обезобразен за цял живот.
Докато залиташе назад, инстинктът го накара да се завърти. Избягна удара, насочен към корема му, уви ръцете си около Тинува и двамата паднаха. Снегът се вдигна като облак пара, щом рухнаха на земята и се затъркаляха.
Сечаха се безмилостно с камите в десните си ръце, левите посягаха отчаяно да сграбчат китката на другия. Боричкаха се, покрити с лепкав от кръвта сняг, а гледащите от клана стягаха кръга, някои вече крещяха за последния, смъртен удар — и не един от тези викове бе за Тинува.
Боваи го изрита с коляно и удари стрелата, забита в крака на еледела. Тинува изохка от непоносимата болка, заляла го като вълна, но гневът му даде сили. Престори се, че пада, и когато Боваи се превъртя, за да го затисне, изведнъж натисна нагоре, превъртя го отново, използвайки инерцията му, и този път той самият заби здравото си коляно в корема му така, че брат му изпъшка. В същия миг удари с левия си юмрук Боваи в лицето, разкъса отворената рана така, че Боваи изрева от болка и пусна дясната му ръка.
Боваи вдигна камата си.
Времето отново сякаш замръзна, сякаш затече обратно между бреговете на вечната река. Видя брат си такъв, какъвто беше някога, каквито и двамата бяха някога, когато ходеха на лов и слънцето се рееше през дърветата, когато стояха един до друг по високите върхове и вятърът фучеше над света.
Боваи вдигна очи към него и прошепна:
Братко…
Тинува вдигна камата, готов да я забие в сърцето му, и в този миг разбра… разбра и си спомни в какво се беше превърнал.
За миг слънчевата светлина се процеди отново, огря поляната, снегът заблестя като диаманти.
Той се усмихна.
Ударът не го изненада: ако имаше изненада, тя бе в това, че не изпита болка. Само някаква странна вътрешна топлина, щом камата на Боваи, забита до дръжката, разкъса корема му, заби се нагоре под ребрата и в дробовете му.
— Ти загуби — прошепна Тинува и дъхът излезе от устата му.
Боваи се взря в очите на Тинува и в този миг го обзе лудост, ужас, какъвто не беше познавал. Избута Тинува назад. Брат му, като огромна каменна статуя, сякаш надвисна над него и много, много бавно залитна назад и рухна в снега.
Боваи изрита тялото от себе си и се замята в паника, а след това разтреперан се надигна.
Всички погледи бяха вторачени в него.
— Свърши се — прошепна Боваи.
Бавно се завъртя, загледа ги един по един и усети презрението в очите им. Погледна през рамо към Тинува.
„Значи ме лиши дори и от това, нали, братко?“
— Проклет да си! — изкрещя Боваи.
Всички се бяха смълчали и в този миг Боваи разбра, че брат му беше; прав: в този миг беше загубил нещо, беше загубил болката и гнева, които го бяха тласкали през столетията. Все едно че животът му бе изгубил смисъла си. Наведе глава и промълви:
— Но аз победих…
— Не!
Викът беше далечен и изпълнен с болка, с дълго сдържана ярост. Боваи се обърна и погледна невярващо към връхлитащите мъже, към сиво-белите наметала, развени от вятъра; някои бяха в лъскави бели брони, която святкаха на слънчевата светлина като фенери, лумнали ярко в нощния мрак.