Проклятие, беше я изгубил!
Берагорн беше отпуснал гръб на скалата и го гледаше умоляващо. Денис си пое дъх, стисна забитата в корема му стрела, измъкна я с един удар я заби в сърцето на другаря си.
Денис прескочи потока и затича нагоре по склона към мястото, където беше убил съгледвача.
Този път се задържа. Обърна се и погледна назад.
Краят на колоната вече прекосяваше пътеката.
Алвин го беше чул — няколко души бяха останали с него и стрелите им забавиха атаката на тъмните елфи. Но и двама от бойците му паднаха при ответния залп. Денис видя как Тинува прескочи потока и се обърна с изпънат лък. Пусна тетивата и стрелата изсвистя и свали един от конете в началото на пътеката — ездачът изхвърча от седлото. Грегъри профуча покрай него през дърветата.
— След Грегъри! — изрева Денис и посочи.
Изчака още няколко секунди, сграбчи за рамото един от мъжете, който беше започнал да се хлъзга надолу, и го издърпа. Оказа се жрецът. Бутна го напред и му изрева да бяга. Канеше се да извика на Алвин да се оттегля, но сержантът си знаеше работата — хората му вече газеха през потока. Стрелци от двете страни на Денис ги прикриха и убиха двама моредели, които се опитаха да ги последват. Тинува профуча покрай него — ясен сигнал, че е крайно време да се оттеглят. На пътя вече имаше ездачи. В сечището се изсипваха стотици врагове. А другите врагове, цураните? Не му беше времето да мисли за това. Време беше да бяга.
Кръвожадните викове на моредел отекваха отвсякъде.
Ловът продължаваше.
Глава 3
Моредел
Асаяга вдиша задъхано.
— Бързо, не спирай, по-бързо…
Думите бяха като заклинание, като молитва, заглушаваща собствената му болка.
Един от хората му беше рухнал в разкаляния сняг и Асаяга забави крачка. Щурмови командир Тасему стоеше над падналия и се мъчеше да го изправи.
— Ставай! — изръмжа Асаяга и удари падналия воин в гърба с дръжката на меча си.
Воинът вдигна глава. Беше Сугама.
— Проклет да си. Ти си офицер! — изсъска му Асаяга, за да не могат да го чуят останалите. — Значи се дръж като офицер. Трябваше да тичаш напред със съгледвачите! — Колкото и да презираше псето от Тондора, не можеше да унизи авторитета му пред бойците. Не за първи път Асаяга проклинаше тази война, в която пращаха офицери не от неговия дом да служат с неговите хора.
Сугама се изправи и залитна напред. Тасему изгледа Асаяга и поклати глава. Асаяга не отвърна.
Погледна през рамо. Отрядът му се беше разтеглил по пътеката. Мнозина сигурно бяха видели унизяването на офицер от друг дом. Разбира се, нямаше да кажат нищо — поведението на командира им явно показваше, че трябва да го забравят. Но все пак щяха да мислят за случая, някой можеше тихо да спомене за това на пост или край лагерния огън на другите, които не го бяха видели. И много от хората му щяха да се замислят над едно: че онзи, на когото се очаква да се подчиняват безпрекословно, е слаб мъж, че са го изпратили на фронта по причини, нямащи нищо общо с воинските му качества. Че е или човек, действащ като шпионин за Минванаби, или некадърник, изпратен от по-висшестоящ в клана му, за да бъде убит и да му спести неприятности, или и двете. Това можеше да ги накара да се поколебаят в критични моменти, а Асаяга знаеше, че колебанието може да доведе до смъртта на други.
Ех, да беше останал поне още един жив офицер от Кодеко! Само един син на Кодеко беше останал на родния свят и ако Асаяга загинеше, мантията на водач на клана щеше да се падне на по-малкия му брат Такумбе, ала последният син на рода никога нямаше да бъде изпратен тук. За пореден път прокле жестоката съдба, оставила дома му без нито един опитен офицер подръка, и машинациите на Минванаби, поставили този глупак за негова, дясна ръка. Ако преживееха този кошмар, щеше да повиши Тасему в силов командир, макар талантът му да беше по-пригоден за сегашната му длъжност. Щеше да върне Сугама в семейството му и да се оправя със своя позор. Бездруго едва ли можеше да стане повече враг на дома Тондора, отколкото вече беше. „Могат да ме убият само веднъж“, помисли си с фатализъм Асаяга и отново огледа бойците си.
Махна на Сугама да тръгне пред него и продължи нагоре. Гледаше в гърба крачещия пред него мъж и си мислеше сухо: „Ако падна, Тасему ще трябва да получава заповеди от Сугама. Още една причина да не се давам скоро“.
Бурята бе позатихнала и щом тесният път зави, той видя тесен процеп между хребетите отпред. Планинските ридове от двете страни на прохода бяха загърнати в сивите пелени на снегоносните облаци.