— Проклета страна.
Вдигна купчината изпратени му заповеди и огледа приложената карта.
Лудост. Първият тежък сняг за сезона вече се сипеше от небесата, а очакваха от него веднага да вдигне частта си, за да подкрепи колоната, която трябваше призори да удари един от предните постове на Кралството.
Защо точно сега? Един дневен преход щеше да е лесен, но мракът вече се спускаше. Вятърът се усилваше, платнището на шатрата хрущеше заледено и той чуваше как се свлича снегът от клоните на дърветата около лагера.
„Играта. Все същата голяма игра“, помисли си той с безстрастен фатализъм. Знаеше със сигурност, че го пращат на неизпълнима мисия, само за да бъде опозорен един от роднинските му родове. Неговият дом, Кодеко, не беше достатъчно важен, за да привлече внимание към себе си, но беше свързан с клана на Канацаваи.
Той остави заповедите на масата и се отпусна в малкия походен стол. Не за първи път съжали, че е без гръб — столът, а и въобще. А и проклетата замръзнала земя, без меките възглавници по нея, да се отпусне човек като у дома. Прокара ръка по лицето си и поклати глава. Май ставаше прекалено подозрителен. Не беше задължително да е поредното коварство на Минванаби, само за да унизи някой политически враг у дома; можеше да е само поредната атака, замислена с добри намерения, но лошо планирана. Тъй или иначе задачата му беше ясна.
Асаяга изпрати да повикат Сугама, новия му силов командир.
— Хората да се строят. Пълно бойно снаряжение, продоволствие за пет дни. И да си облекат новите кожени наметала. Тръгваме преди залез.
— Накъде, командире?
Асаяга му връчи картата и Сугама я загледа напрегнато.
Сугама явно нямаше представа какво гледа върху парчето пергамент, но го зяпаше съсредоточено като учен, потънал в дълбок размисъл.
— Кралски преден пост. Трябваше да го превземем днес, но блестящият ни командващ е решил, че трябват повече хора, и ние сме „доброволците“.
— Висока чест е за нас, че командващият ни е избрал.
Асаяга изсумтя.
— Чест е, как не. На езика на Кралството целта ни се нарича Бастиона на Брендан.
— Ще се превърне в славно име за империята.
— Естествено — отвърна безизразно Асаяга. — Поредният славен подвиг в една славна война.
Глава 2
Дъждът бе леденостуден.
Денис Хартрафт се запромъква предпазливо и безшумно през колоната уморени бойци. Хората му стояха присвити и неподвижни в ранния пороен дъжд, мнозина със заредени стрели на лъковете. В мръсносивите си наметала бяха станали едно с леса. При все това се усещаше напрежението им — нещо не беше наред. Очите им го проследяваха, докато прибягваше ниско приведен от дърво към дърво. Още през нощта снегът бе преминал в лапавица, а после — в мразовит дъжд.
Това бе превърнало похода в жива мъка, но някакво вътрешно чувство бе принудило Денис да настои да продължат напред, решение, което Грегъри и Тинува одобриха безрезервно. Свиха на изток от форта „Лудия Уейни“, паднал от цураните предната пролет, и хванаха тясната козя пътека към Бастиона на Брендан, за да подходят от североизток.
Бяха на по-малко от четвърт миля от Брендан, когато Алвин Бари, повел авангардното отделение, нареди да спрат. Очакването за халби топла медовина и студен ейл в някоя уютна гарнизонна таверна моментално отстъпи място на мрачни предчувствия.
Хартрафт бе отраснал в тези гори и неведнъж интуицията му бе опазвала живота — здравата логика щеше да го е убила.
Юрген отдавна го беше научил да се вслушва в ритъма на древните дървета, да стои съвършено неподвижен и толкова тихо, че най-сетне да се слее с гората и да усети пулса й. Това чувство му подсказа, че трябва да е готов за най-лошото.
Юрген… Изтласка мисълта за него от ума си, докато подминаваше челото на колоната, и предпазливо продължи по следите на авангарда. Хвърли поглед през рамо и видя, че Грегъри също се промъква напред, от дясната страна на пътеката. Дъждът понамаля и двамата усилиха ход.
Денис чу цвърчене на катеричка, вдигна глава и за миг зърна Алвин, присвит зад едно паднало дърво малко под билото на ниското възвишение. Залегна и изпълзя последните петдесетина стъпки до него, за да остане скрит за онова, което можеше да е от другата страна.
Алвин го посочи мълчаливо, после вдигна два пръста към очите си — сигнал, че Денис трябва да продължи и да види сам.
Денис кимна, изпълзя иззад падналото дърво и продължи нагоре по оставената от сержанта диря; мъчеше се да не обръща внимание на ледената влага, просмукваща се през дрехите му.
Долови надвисналата тежко във въздуха миризма на пушек. Дъждът я беше прикрил. При ясен ден щеше да я е усетил от половин миля. Но освен миризмата на изгоряло дърво имаше и още нещо — печено месо?