Дейвид Лодж
Добра работа
На Анди и Мери в знак на приятелство и благодарност
Може би трябва да обясня на читателите, които не са ходили в Рамидж, че това е измислен град с измислен университет и измислени фабрики, населен от измислени хора, който заема — за целите на литературата — географското място, където на картата в така наречения истински свят се намира град Бърмингам.
Изключително задължен съм на няколко ръководни служители от промишлеността, и особено на един от тях, които ме разведоха из заводите и кабинетите си и отговориха търпеливо на всички мои, често съвсем наивни, въпроси, докато подготвях този роман.
„Земите на Средна Англия — сърцето на страната —
обител са на музата на трудолюбието“
„— Две нации, между които няма взаимодействие, нито симпатия; всяка от които няма ни най-малка представа за навиците, мислите и чувствата на другата, сякаш живеят в различни зони или на различни планети; които се възпитават различно, хранят различно и ръководят от различни правила …
— Говорите за … — колебливо каза Егремънт.“
Първа част
„Читателю, ако мислиш, че пред тебе е нещо като любовен роман, много грешиш. Може би предвкусваш нежни чувства, поезия и блян? Може би очакваш изблици на страст и мелодрама? Усмири очакванията си, сведи ги към по-нисш стандарт. Нещо истинско, студено и солидно лежи пред теб, нещо неромантично като понеделник сутрин, когато всички, които ходят на работа, се събуждат със съзнанието, че трябва да стават, защото пак ги чака същото.“
1
Понеделник, 13-ти януари 1986. Виктор Уилкокс лежи буден в тъмната спалня и чака писукането на кварцовия си будилник. Той е навит за 6:45. Колко дълго трябва да чака, той не знае. Лесно би могъл да разбере, трябва само да се пресегне, за да напипа часовника, да го вдигне пред очите си и да натисне бутона за осветяване на дигиталния дисплей. Но той предпочита да не знае. Да речем, че е едва шест. Или дори пет? Защо да не е пет? Но колкото и да е часът, той няма да може да заспи отново. Напоследък му е станало навик да лежи буден в тъмното и да чака пискащия сигнал, обзет от чувство на тревожност.
Тревожните мисли го атакуват като вражеските космически кораби в една от видео игрите на Гери. Той се свива, отдръпва, поваля ги с мигновено взети решения, но пристъпите нямат край — отчета на „Авко“, отчета на „Ролинсън“, цената на чугунените блокове, курса на паунда, конкуренцията на „Фаундракс“, некадърността на директора по продажбите, непрекъснатите аварии на сърцевика, безобразното състояние на тоалетните в почистващия цех, натиска от страна на прекия му началник, отчетите за миналия месец, прогнозите за тримесечието, годишния доклад …
В напразен опит да избегне бомбардировките и може би да подремне още за миг, той се извива настрани, зарива лице в топлите заоблени форми на жена си и обгръща талията й с ръка. Сепната, но все още спяща — дрогирана с валиум — Марджъри се обръща с лице към него. Носовете и челата им се блъсват едни в други; следва рязко размърдване на крайници — абсурдна пантомима на схватка. Марджъри вдига юмрук като боксьор, изпъшква и го отблъсква. Някакъв предмет се плъзва откъм нейната страна, пада от леглото и глухо тупва на пода. Вик се сеща какво може да е това: книгата със заглавие „Щастливи в менопаузата“, която една от приятелките на Марджъри от клуба „Стражи на теглото“ й е дала назаем. От една-две седмици тя я чете вечер в леглото, без да показва особени признаци на увлеченост, като редовно заспива над нея. Когато Вик си ляга, обикновено издърпва книгата от безчувствените й пръсти, завива я и угасва нощната лампа, но предната вечер трябва да е забравил първото от тези си действия или може би „Щастливи в менопаузата“ беше останала скрита под покривката на леглото.
Той се обръща настрани, а Марджъри, която сега лежи по гръб, започва леко да похърква. Вик й завижда за дълбокия безсъзнателен сън, но не може да си позволи такъв. Веднъж, преуморен от недоспиване, беше приел предложението й да вземе таблетка валиум, която погълна с обичайното си питие преди лягане. На следващата сутрин се движеше като водолаз по дъно. Направи грешка от два процента в цената на кормилните кутии за „Бритиш Лейланд“ докато главата му се избистри. „Не трябваше да го смесваш с уиски“ — каза му Марджъри. „Нямаш нужда и от двете“. „Тогава ще си задържа уискито“ — каза той. „Валиумът държи по-дълго“ — каза тя. „Прекалено дълго, ако питаш мен“ — каза той. „Тази сутрин вкарах фирмата в загуба с пет хиляди паунда благодарение на теб“. „О, значи аз съм виновна, така ли?“ — каза тя и долната й устна започна да трепери. След това, за да спре плача й, само и само да не се разреве, се наложи да й купи комплекта старинни месингови прибори, които й бяха легнали на сърцето за в дневната — да придадат още по-автентичен вид на селската каменна камина и газовата печка, имитираща разпалени цепеници.