Сега Вик е близо до завода. Червен неонов надпис „Сауната на Сузана“ — обект на множество неприлични шеги, но за Вик просто полезен знак по пътя, блесва над мръсна витрина на магазин. Петдесет метра по-нататък Вик завива по „Кони Лейн“, подминава „Шопфикс“, „Аткинсън Инсюлейшън“, „Битоумарк“, после върви покрай оградата на „Прингълс“ до главния вход. Оградата е дълга, защото мястото, което заема заводът, е доста голямо. В най-добрите си дни, в бума на следвоенните години, в „Прингълс“ работеха четири хиляди души. Сега работната сила е свита до по-малко от хиляда души. Има сгради и пристройки, в които Вик никога не е влизал. По-евтино е да се оставят да изгният, отколкото да се разчистят.
Вик нетърпеливо надува клаксона пред бариерата; лицето на пазача се появява на прозорчето и грейва в раболепна усмивка. Вик студено му кимва. Негодникът сигурно се е зачел в някой вестник. Предшественикът му беше уволнен по настояване на Вик точно преди Коледа, защото при едно внезапно идване до завода през нощта, го намери да гледа портативен телевизор, а не видео мониторите, за следенето на които му се плащаше. Май че и този не е по-добър. Може би ще трябва да се обърнат към друга охранителна фирма. Вик си отбелязва наум да повдигне въпроса пред Джордж Прендергаст, директора на „Личен състав“.
Бариерата е вдигната и той кара към личното си място за паркиране близо до официалния вход на административния блок. Проверява статистиката на пътуването си върху дигиталния дисплей на таблото. Изминато разстояние: 9,8 мили. Време на пътуване: 25 мин. 14 сек. Не лошо постижение за сутрешен час-пик. Консумация на бензин: 17,26 мили/галон. Е, можеше да бъде и по-добре, ако не трябваше да поставя онази тойота на място.
Вик бута летящата врата на приемната зала — едно доста помпозно помещение с дъбова ламперия по стените, поставена през по-просперираща епоха. Мебелировката обаче изглежда изхабена. Стрелките на стенния часовник, един от тези дразнещи модели с липсващите цифри, са в положение малко преди осем и половина. Дорийн и Лесли, телефонистките, тъкмо свалят палтата си зад преградката. Те се усмихват превзето, като приглаждат прическите си и придърпват полите си.
— Добро утро, г-н Уилкокс.
— Добро утро. Струва ми се, че тук има нужда от нови столове.
— О, да, г-н Уилкокс, тези са много твърди.
— Нямах предвид вашите столове, а тези за посетители.
— Ах… — Те не знаят точно как да реагират. Той все още е Новият директор и всички малко се боят от него. На излизане, като минава през люлеещата се врата, чува накъсани звуци от сподавен смях.
— Добро утро, Вик! — Шърли, секретарката му, мазно се усмихва от бюрото си, уверена в праведността си, понеже е на работното си място преди шефа, ако и в момента да разглежда лицето си в огледалцето на пудриерата си. Тя е зряла жена с тупирана коса в невероятен жълт нюанс и съблазнителна пазва, върху която очилата й, придържани около шията от метална верижка, си почиват като върху рафт. Вик я наследи от предшественика си, който очевидно беше култивирал непринудени делови отношения. Без изобщо да й даде повод, тя започна да го нарича Вик, но той трябваше да й признае правото. Беше работила за „Прингълс“ години наред и Вик щеше да зависи от нейните знания и умения, докато свикне с работата.
— Добро утро, Шърли. Ще направиш две чашки кафе, нали? — Механизмът на неговия работен ден се смазва с безброй чашки нес кафе. Той окачва палтото си от камилска вълна в антрето, което свързва неговия кабинет със стаята на Шърли и влиза в кабинета. Сваля сакото си и го мята на облегалката на стола. Сяда на бюрото и отваря бележника си. Шърли влиза с кафето и голям фотоалбум.
— Това са новите снимки на Трейси, ако искате да ги видите — казва тя.
Шърли има седемнадесетгодишна дъщеря, чиято амбиция е да стане фотомодел, и затова майка й непрекъснато завира лъскави снимки на добре развитата нахакана сладурана — ту по оскъден бански костюм, ту по долно бельо — под носа на Вик. Отначало той се усъмни, че тя се опитва да угажда на похотливите му желания, но по-късно стигна до заключението, че го вършеше от неподправена родителска гордост. Глупавата овчица наистина не виждаше нищо нередно в това да превръща дъщеря си в момиче от постер на стената.
— О, да? — казва той с едва прикрита досада. После, като отваря албума: — Боже Господи!