— Какво?
— Машината, която видяхме тази сутрин, имаше вградена контролна система на Сименс6 с диагностични табла за установяване на дефекти. По-старият вид са електромеханични — целите в ключове и релета и без диагностични устройства. Изобщо не са надеждни. Системата на Сименс струва тези двадесет хиляди паунда, за които се пазарихме. Добра работа свърши, Робин! — докато говореха, Вик се придвижваше бавно към ресторанта.
— Почакай ме — каза Робин. — Не искам да изпусна нищо, но и аз трябва да отида до тоалетната.
Когато се върнаха в ресторанта, Робин си помисли, че дългото им отсъствие може да се стори подозрително на Винклер и Пач, но Вик беше подготвил оправдание — разговарял с шефа си в Англия.
— Няма начин, съжалявам. Таванът остава сто и петдесет хиляди паунда.
— Ние обсъдихме въпроса — каза Винклер с любезна усмивка. — В крайна сметка, мислим, че можем да отговорим на изискванията ви за тази сума.
— Това вече е разговор — каза Вик.
— Отлично! — Винклер се засмя широко. — Хайде да пийнем по още един коняк. — Той махна към сервитьора.
— Ще ви изпратя писмо, веднага щом се върна — каза Вик. — Само нека уточним някои неща по сделката. — Той извади тефтерче от вътрешния си джоб и го прелисти с навлажнен пръст, докато стигна до определена страница. — Машината е 22 EX, нали?
— Точно така.
— С вградена контролна система на Сименс.
Усмивката на хер Винклер помръкна.
— Не мисля, че сме се договаряли за това.
— Но моделът от изложбата е с такава система.
— Възможно е — каза Винклер, като сви рамене. — Нашите машини се произвеждат с различни контролни системи.
— 22 EX се предлага и с електромеханичното управление на Клугерман — каза д-р Пач. — Точно него имахме предвид за тази цена.
— Тогава сделката няма да стане — каза Вик, затвори тефтерчето си и го прибра. — Интересувам се само от системата на Сименс.
Сервитьорът дойде до масата им. Винклер го отпъди раздразнено. Вик се изправи и сложи ръка на стола на Робин зад гърба й. — Може би не трябва да губим повече времето ви, мистър Винклер.
— Благодаря за чудесния обяд — каза Робин и се изправи с отсъстваща усмивка, която прикриваше триумфа й.
— Един момент, мистър Уилкокс. Седнете, моля — каза Винклер. — Бихте ли само ни извинили за момент, трябва да поговоря с колегата.
Винклер и Пач се отправиха в посока към гардеробната, потънали в разговор. Стъпката на първия беше загубила пъргавостта си и той се блъсна в един от сервитьорите между масите.
— Е? — каза Робин.
— Като че ли ще отстъпят — каза Вик. — Винклер смяташе, че работата му е в кърпа вързана. Той не може да понесе мисълта нещата да се изплъзнат от контрола му в последния момент.
След пет минути германците се върнаха. Пач беше навъсен, но Винклер се усмихваше бодро.
— Сто петдесет и пет хиляди паунда — каза той, — с вградена система на Сименс. Това е окончателната ни оферта.
Вик пак извади тефтерчето.
— Да не правим повече грешки — каза той. — Това е 22 EX с вградена система на Сименс за сто петдесет и пет хиляди, платими в английски лири-стерлинги на етапи съгласно вашата предварителна оферта: двадесет и пет процента при поръчване, петдесет процента при доставяне, петнадесет процента при инсталиране от ваши инженери и десет процента след два месеца задоволителна работа. Така ли е?
— Точно.
— Бихте ли ми дали последната си оферта в писмен вид още днес?
— Днес следобед ще бъде донесена в хотела ви.
— Това е, мистър Винклер — каза Вик. — Все ще намеря отнякъде още пет хиляди. — Той стисна ръката на Винклер.
— Не съм бил зле информиран за вас, мистър Уилкокс — каза Винклер с поизморена усмивка.
Всички си стиснаха ръцете отново на раздяла във фоайето на хотела.
— Довиждане, мис Пенроуз — каза Винклер. — Приятно прекарване във Франкфурт.
— Auf Wiedersehn, Herr Winkler — отговори тя. — Ich w(rde mich freuen wenn der Rest meines Besuches so erfreulich wird wie dieses k(stliche Mittagessen.
Той я изгледа смаяно: — Не знаех, че говорите немски.
— Не сте ме питали — каза тя със сладка усмивка.
— Е, довиждане — каза Вик и хвана Робин за ръка. — Ще получите писмо следващата седмица. После техническият персонал ще установи връзка. — Той бързо я поведе към въртящата се врата. — Какво им каза? — попита тихо той.
— Казах, че ще бъда щастлива, ако останалата част от престоя ми е така приятна, както превъзходния обяд.
— Бива си те — каза той, като се обърна, за да не би германците да забележат засмяното му лице. Когато вратата ги пренесе със завъртане до външната страна, Вик размаха триумфално юмрук като футболист, който е вкарал гол. — Разказахме им играта на тия педали! — извика той. — Сто петдесет и пет хиляди, направо супер!