Выбрать главу

Вик легна в леглото си и затвори очи — уморен, но приятно тонизиран след упражненията, а главата му се превърна в същинска тонколона, от която звучеше Дженифър Ръш:

„Приятно ли ти е да мислиш колко ви е добре? Избери пътя право пред теб Предай се! Нямаш друг шанс — предай се! Не чакай дълго, за да разбереш — «Завинаги!» казват очите й“

След един час стана и се обръсна за втори път този ден. В огледалото косата му изглеждаше бебешки пухкава и лека от всичкото това къпане и подсушаване. Той внимателно я раздели на път и я среса назад, но кичурът отпред неотклонно падаше през челото му. Косите на другите мъже не правят така, помисли си той раздразнено. Може би цял живот се е ресал в погрешна посока. Опита се да я раздели откъм другата страна, но му се видя странно. После я среса напред без път, но така изглеждаше направо нелепо. Втри малко вазелин в нея, пак я раздели на път и я среса по обичайния начин. Щом обаче мръдна, кичурът пак падна на челото му.

Сложи си чиста риза и неспокойно огледа вратовръзката си, която беше изцапал с малко сос по време на обяда. Потърка мястото с влажен парцал, но без да постигне друг ефект, освен че около първоначалното петънце се образува мокър кръг. Това му беше единствената вратовръзка, а едва ли можеше да се появи по риза, отворена на врата, и официален костюм. За първи път в живота си Вик пожела да си беше взел повече дрехи за из път. Робин сигурно си беше взела допълнителен вечерен тоалет. „Помислих, че е добре да се облека подходящо за ролята“.

Той не остана разочарован. Когато почука на вратата й в уговореното време, тя се появи на прага, облечена с рокля, която не беше виждал преди — нещо копринено, пробляскващо и веещо се с нежни цветни фигури в кафяво, синьо и зелено, с различни обувки и различни обици, дори чантата й не беше същата.

— Изглеждаш чудесно — каза той. Гласът му звучеше странно и за собствените му уши — беше придобил нещо от страстния тембър на Дженифър Ръш. Робин сякаш забеляза това, защото леко се изчерви и бързо отговори:

— Благодаря, веднага ли да тръгвам? Готова съм и съм гладна, ако щеш вярвай. Сигурно е от упражненията.

— Искаш ли да излезем някъде за вечерята? Или да останем тук?

— Все ми е едно — каза тя. — Знаеш ли някое специално място?

— Не — каза той. — Където и да отидем, ще бъде пълно с гости на панаира.

— Тогава да хапнем тук.

— Добре — каза той.

Вик настояваше да поръча шампанско.

— Имаме повод — каза той. — Заслужили сме. — Той вдигна чашата си. — Наздраве за автоматичната отливна машина 22 EX с вградена диагностична система на Сименс, купена от Алтенхофер само за сто петдесет и пет хиляди паунда.

— Наздраве! — каза Робин, усещайки мехурчетата приятно да експлодират в ноздрите й, докато отпиваше. — Мм, прекрасно!

Робин не се шегуваше, когато каза на хер Винклер, че шампанското бързо я хваща. Отначало то не й се отразяваше видимо и понеже вкусът му беше приятен, го пиеше по-бързо и повече, отколкото друго вино. После изведнъж — хоп! Политаше нависоко като детско хвърчило. Тази вечер тя си заповяда да пие бавно, но някакси бутилката се изпразни, още преди да привършат с главното ястие — „пастърва мьоние“ — и тя прояви слабостта да се съгласи да поръчат втора. В крайна сметка, защо пък да не полети малко? Настроението й беше отпускарско — безгрижно, хедонистично и с чувство на пълен физически комфорт. Рамидж и съпътстващите го тревоги изглеждаха безкрайно далеч. Салонът, облян в светлината на кристалните полилеи, цивилизованите звуци от звънтящи чаши, мекото почукване на метални прибори върху порцеланови чинии, приглушеният смях и разговорите — струваше й се, че се намират в кабина на космически кораб с илюминатори зад кадифените завеси, от които Земята изглежда не по-голяма и не по-значима от млечносин балон. Това усещане я развеселяваше.

От другата страна на масата Вик оживено говореше за промените, които ще настъпят в „Прингълс“ след инсталирането на новата машина. Тя одобряваше с „да“ и „мм“, без всъщност да слуша. И той самият едва ли се слушаше. Тя си помисли, че в края на краищата Вик не е непривлекателен мъж, въпреки ниския си ръст. Само да носеше дрехи по мярка и щеше да изглежда направо красив. Тъмните му очи я гледаха внимателно под падналия кичур коса. Спомни си белия, широкоплещест гръб на басейна следобеда, плоския корем и мускулестите му ръце, мъжествената издутина в банските му. Тя изхлузи обувката си под масата и леко потърка крак в прасеца му, при което с усилие запази невъзмутим вид на лицето си, като видя невярващите му, питащи очи — също като лицето на затворник, който стига до вратата на килията си, хваща металните решетки и изведнъж открива, че вратата е отключена, но не знае дали свободата е истинска или не. Робин нищо не беше решила, тя се рееше във времето и пространството, но не спря да го дразни игриво.