— Очевидно се опитва да навлезе в интересите ти — каза Пени Блек. — Колко трогателно.
— Колко откачено, искаш да кажеш — каза Робин. — Какво да правя сега? Следващия път мога да очаквам г-жа Уилкокс в кабинета ми, гипсирана от валиума да ме моли да не омайвам мъжа й, да не й го отнемам. Имам чувството, че съм въвлечена в класически реалистичен текст, пълен с каузалност и поука. Как да се измъкна?
— На мен ми стига толкова — каза Пени Блек и се надигна.
— Извинявай, Пени — каза гузно Робин.
— Исках да кажа, достатъчна ми е тази жега. Отивам на душа.
— И аз ще дойда — каза Робин. — Но как да постъпя?
— Най-добре избягай пак — каза Пени Блек.
4
И така, Робин натовари книгите, записките и микро-компютъра си BBC на задната седалка на реното, заключи къщичката си и замина да прекара остатъка от Великденската ваканция с родителите си в тяхната къща с изглед към морето на Южния бряг. Тя инструктира Памела, секретарката в катедрата, да не издава на никого къде е отишла, освен в случай на неотложна спешност, като й обясни, че иска да се занимае с изследванията си, без да се разсейва. Същото обяснение даде и на малко озадачените си родители, след като пристигна така неочаквано за не съвсем кратко гостуване. Старата й стая беше почти същата, както я беше оставила при заминаването си за университета; фотографиите на Дейвид Боуи, групите Дъ Ху и Пинк Флойд бяха свалени от стените, а тапетите сменени, но дървенията все още беше боядисана в онзи наситен розов цвят, който тя си беше избрала като момиче. Разположи компютъра си върху надрасканото и петньосано бюро, където беше зубрила за изпитите си при завършване на гимназията, под прозореца, от който, като надигнеше глава от тетрадките, виждаше хоризонта на Ламанша, очертан като неясна синя линия между покривите на две съседни къщи.
Прекарваше повечето време в стаята си, но когато излизаше до града за покупки или просто да се раздвижи, не можеше да не си помисли, че макар и само на сто и петдесет мили от Рамидж, спокойно би могла да се намира в друга държава. Тук не се виждаха индустриални предприятия, нито работници. Рядко се срещаха чернокожи и мулати, обикновено такива лица принадлежаха на студенти от местния университет или на туристи, докарани с автобуси да разгледат старата катедрала, красиво разположена сред зелени морави и вековни дървета. Магазините бяха малки, специализирани и се обслужваха от добродушни, вежливи продавачи. Всички клиенти изглеждаха облечени в едни и същи чисто нови дрехи и караха съвсем нови коли марка „Волво“. Улиците и градините бяха спретнати и поддържани, а въздухът — мек и чист, с лек дъх на море. Робин си спомни разпрострелия се Рамидж — тъмен и многолюден — в сърцето на Англия с шума и пушеците и с грозотата му, слепите калкани на бълващите метал заводи и дългите му, змиевидни улици с наредени плътно една до друга къщи, плъзнали по хълмовете, задръстените магистрали и черни канали, ужасяващите бетонни пътища, засипани с боклуци и обезобразени от графити, и се питаше случайно или нарочно английската буржоазия беше държала индустриалната революция далече от любимите си курорти.