Личицето с фина брадичка и капризно нацупени устни под русите къдрици му е вече познато, но двете огромни разголени гърди, насочени право срещу камерата, са като два розови крем-десерта с черешка на върха и представляват нещо съвсем ново. Той бързо прелиства твърдите, покрити с найлон страници.
— Хубави са, нали? — нежно казва Шърли.
— Но как позволяваш на дъщеря си да се снима в такъв вид?
— Аз бях там, навъртах се наоколо. В студиото.
— Ще бъда откровен с теб — казва Вик, като затваря албума и го отмества настрани. — Аз не бих разрешил това на моята дъщеря.
— Не виждам какво толкова е станало — казва Шърли. — В днешно време хората изобщо не се впечатляват от момиче, голо до кръста. Трябваше да видите плажа на Родс миналото лято. Ами даже по телевизията. Ако едно момиче има хубаво тяло, защо да не се възползва? Вижте например Сам Фокс!
— Кой е той?
— Тя! Саманта Фокс. Не може да не я знаете!? — От изненада гласът на Шърли се повишава с една октава. — Момичето от трета страница. Знаете ли колко е изкарала миналата година?
— Повече от мене, не се и съмнявам. И повече, отколкото ще направи „Прингълс“ тази година, ако още ми губиш времето.
— О, какъв сте само! — закачливо казва Шърли, свикнала да приема укорите като че ли са шеги.
— Кажи на Брайън, че искам да го видя.
— Мисля, че още не е дошъл.
Вик изсумтява, но не се изненадва, че директорът по маркетинга още не е пристигнал.
— Веднага, щом дойде тогава. А междувременно да напишем няколко писма.
Телефонът звънва. Вик вдига слушалката:
— Уилкокс.
— Вик?
Гласът на Стюърд Бакстър, президент на машиностроителния и леярен бранш на „Мидлънд Амалгамейтид“, звучи леко разочаровано. Несъмнено се е надявал да чуе, че г-н Уилкокс още не е дошъл, така че да може да предаде Вик да му се обади по-късно, като го постави по такъв начин в отбранителна позиция, бидейки наясно, че браншовият му началник знае, че той, Вик, не е бил на бюрото си толкова рано, колкото той, Стюърд Бакстър. В процеса на разговора Вик напълно се уверява, че това е бил единственият повод за обаждането, тъй като Стюърд Бакстър няма нищо ново за казване. Те бяха говорили за същото в петък следобед — за разочароващите цифри от статистиката за продукцията на „Прингълс“ през декември.
— Винаги има спад през декември, Стюърд, вие знаете. Заради дългите коледни празници.
— Дори и така да е, доста надолу сме, Вик. В сравнение с миналата година.
— И така ще си останем пак този месец, бих добавил сега за ваше сведение.
— Съжалявам да чуя това, Вик. Това прави животът много труден за мен.
— Още не сме подкарали леярната както трябва. Сърцевиците постоянно се развалят. Искам да купя една нова машина, напълно автоматизирана, за да заменя старите.
— Прекалено скъпо е. По-добре нещо от втора ръка. Не си струва да се инвестира в тази леярна.
— Леярната има голям потенциал. Работната сила е добра. Добра работа вършат. Впрочем, не се отнася само за леярната. Разработваме нов производствен модел за целия завод. Всичко минава на компютри. Но ще отнеме време.
— Точно това нямаме, Вик — време.
— Така е. Затова нека не губим повече време и да се залавяме за работа вместо да си бъбрим като съседки през плет.
Моментно затишие от другата страна на линията, последвано от леко пресилен смях. Стюърд Бакстър е решил да не го приема като обида. Въпреки всичко, обаче, се е обидил. Може би беше необмислено да го казва, но Вик заличава и най-малкото съжаление в мига, когато поставя обратно слушалката. Не е назначен, за да се подмазва на Стюърд Бакстър. Назначен е, за да направи „Дж. Прингъл и Синове“ печеливш.
Вик натиска бутон на телефонното табло и повиква Шърли, която беше отпратил с жест, докато разговаряше с Бакстър, да вземе няколко писма. Той прелиства папката с кореспонденция в чекмеджето с входящи материали. Двете отвесни бръчки на веждата му се доближават, докато се концентрира върху имена, цифри, дати. Запалва цигара, вдишва дълбоко и издухва две струи пушек през ноздрите си. Отвън небето е все още облачно, а мрачната жълтеникава светлина, процеждаща се през венецианските щори на прозорците, не е достатъчна за четене. Той натиска ключа на настолната лампа; кръгъл сноп светлина пада върху документите. През стените и прозорците достига приглушен смесен шум от машини и улично движение — успокояващият, удовлетворяващ шум на работещи хора.
2
Засега нека оставим Вик Уилкокс така, докато ние се върнем час-два назад във времето и няколко мили в пространството, за да се запознаем с един друг, коренно различен герой в тази история. Герой, или по-скоро героиня, която, за мое неудобство, не вярва в понятието литературен герой. Което означава (нейна любима фраза), че Робин Пенроуз — преподавател по английска литература на непостоянна щатна бройка в университета на Рамидж — смята, че „литературен герой“ е буржоазен мит, илюзия, създадена, за да подкрепи идеологията на капитализма. Като доказателство в подкрепа на този факт тя изтъква, че възходът на романа (литературния жанр на „героя“ PAR EXCELLENCE) през осемнадесети век съвпада с възхода на капитализма; че триумфът на романа над всички други литературни жанрове през деветнадесети век съвпада с триумфа на капитализма; и че модернистичната и постмодернистична деконструкция на класическия роман през двадесети век съвпада с терминалната криза на капитализма.