— Деби ли? Кога беше това?
— О, през февруари. Ти я познаваш, така ли?
— Да. Мисля, че няма надежда, както казваш.
— Ах, добре. Беше доста долнопробно същество, според мен.
Робин скрито се засмя.
Самият Бейсил потвърди думите на Робин, когато пристигна за великденския уикенд. Беше страшно доволен от себе си — току-що започнал работа в една японска банка в Ситито със значително по-висока заплата.
— Не, вече не се срещам с Деби — каза той. — Нито приятелски, нито делово. А Чарлз?
— Не знам — каза Робин. — В момента съм напълно откъсната от всичко. Опитвам се да довърша книгата си.
— За какво е книгата ти?
— За образа на жената в литературата на деветнадесети век.
— Дали светът има нужда от още една книга за литературата на деветнадесети век?
— Не знам, но скоро ще я получи — каза Робин. — А аз се надявам, благодарение главно на нея, да получа постоянно място някъде.
В понеделник вечерта след Великден Бейсил си замина за Лондон, след което мирът и спокойствието отново се въдвориха в къщата и Робин възобнови работа над книгата си. Тя напредваше бързо. В този дом научната работа беше на уважение. Радиото беше спряно. Звукът на телефона — намален. Жената, която почистваше с прахосмукачка, идваше за кратко в точно определено време. Професор Пенроуз работеше в своя кабинет, Робин — в своята стая. Г-жа Пенроуз сновеше тихо между двамата, носеше им кафе или чай през равни интервали от време, тихо поставяше новите чаши на бюрата им и отнасяше старите. За да намали до минимум всякакво разсейване, Робин не си позволяваше дори да преглежда „Гардиън“ и само късните новини по телевизията понякога й донасяха отзвук от прибоя на събитията в огромния свят: американските бомбардировки в Либия, бунтовете в британските затвори, сблъсъците между стачкуващите печатарски работници и полицията в Уопинг. Тези обществени конфликти и скандали, които обикновено предизвикваха у нея възмущение, а нерядко и действия (подпис в петиция, участие в демонстрация), сега едва достигаха до съзнанието й, напълно погълнато от книгата. Към края на ваканцията три четвърти от книгата беше готова на чернова.
Тя отпътува за Рамидж в приповдигнато настроение. Беше доволна от написаното, макар че имаше нужда от съвет и потвърждение от друг човек, от някоя сродна душа, ерудиран и симпатизиращ читател — като Чарлз. Винаги бяха разчитали един на друг за такава помощ. Жалко, че не се срещаха вече при сегашните обстоятелства. Разбира се, нищо решаващо и окончателно не си бяха казали. Нямаше причина да не му звънне, като се прибере в къщи и да го попита дали би прочел черновата й — нямаше никаква причина, наистина. Дори няма да се наложи да се срещат, макар че би било по-удобно, ако той можеше да намине през уикенда и да прочете ръкописа на място. Робин реши да се обади на Чарлз вечерта.
Когато стигна до къщата си в Рамидж, на килимчето пред вратата намери писмо от Чарлз, заедно с още девет от Вик Уилкокс, които тя изхвърли направо в кошчето за боклук. Веднага след това отвори писмото на Чарлз, доста обемисто на вид, и го прочете, застанала в кухнята, без да свали палтото си. После се съблече, направи си чаша чай, седна и отново го прочете.
„Моя мила Робин,
Няколко пъти безуспешно се опитвах да те намеря по телефона, а секретарката от катедрата, не знам по какви причини, отказва да ми каже къде се намираш, затова реших да ти пиша. Всъщност така може би е по-добре в нашия случай. Телефонът е незадоволително средство за предаване на важни неща; той не е нито истинско отсъствие, като писането, нито истинско присъствие, като разговора на четири очи, а само компромис между двете. Това става за тема на дисертация, какво ще кажеш? «Общуването по телефона и отчуждението в съвременната литература, представено в творчеството на Ивлин Уо, Форд Мадокс Форд, Хенри Грийн …»
Но аз вече приключих с дисертациите. Това, което трябва да ти кажа, е, че реших да променя коренно областта на работата си. Имам намерение да стана банков служител.
«Смешно ли ви се струва?», както казва Алтън Лок на читателите си. Наистина, доста възрастен съм за такава промяна, но съм уверен, че ще успея, а новото предизвикателство искрено ме въодушевява. Мисля, че това ще бъде първото рисковано нещо, което правя в живота си и затова се чувствам съвсем друг човек. Ще трябва да премина курс на обучение, разбира се, но затова пък ще започна с много по-висока заплата от сегашната, а след това ще видим — ограничения няма. Не мисли, че парите са основната причина за това мое решение, Робин, макар че наистина ми беше дошло до гуша да свързвам с мъка двата края. Истинската причина е, че като университетски преподавател, особено на такова място като Съфолк, чувствам, че стоя встрани от бурния поток на живота, безнадеждно заседнал в тинята на остарели идеологии.