Искрено казано, от доста време насам имам известни съмнения относно педагогическото прилагане на постструктуралистичната теория, съмнения, които потисках така, както, представям си, свещеник потиска теологическите си съмнения, търсейки място къде да ги скрие, а те се трупат, докато накрая няма повече място за криене и трябва да признае на света, че е загубил вярата си. Преди няколко месеца двамата разговаряхме у вас и ти каза нещо против преподаването на постструктурализма, беше нещо като адвокат на дявола, помниш ли? Ти имаше своите съмнения и търсеше подкрепа — твоят приятел, заводският директор, те беше объркал — и не подозираше колко опасно се доближи до моите собствени мисли. Ти даде израз на толкова много от моите съмнения, че аз без малко не се издадох.
Теорията на постструктурализма е много интересна философска игра. Но тя е за много умни играчи. Трагедия е да се преподава на млади хора, които не са чели нищо друго, освен училищния материал, които не знаят почти нищо за библията и класическата митология, които не могат да разпознаят едно зле съставено изречение, нито да рецитират поезия с точно чувство за ритъм — наистина е трагедия да им говориш за произволността на означаващото през третата седмица на първия им семестър, това в крайна сметка е твърде болезнено за понасяне.
Така че аз напуснах работата си в Съфолк — приех да бъда съкратен по-точно, те и без това отчаяно търсеха кого да съкратят. Получих една не лоша сума от 30 000 паунда, която до края на годината смятам да увелича най-малко с двадесет и пет процента на борсовия пазар. Премествам се да живея при Деби, така разходите за жилище ще бъдат по-скромни. Мисля, че с теб можем да си останем приятели. Винаги ще мисля за теб с най-голямо възхищение и обич.
Желая ти късмет в бъдеще. Ако някой заслужава постоянно университетско място, това си ти, Робин.
— Негодник! — каза Робин на глас, като свърши с четенето на писмото. — Отявлен негодник! Но „отявлен“ беше хипербола. В писмото имаше някои неща, които докосваха тънката струна на колебливо съгласие в душата й, наред с други, които й се струваха фалшиви и противни. Каква бъркотия беше всичко това.
Междувременно Вик преживяваше труден период, защото не можеше да се откаже от несподелената си любов. През делничните дни не беше толкова зле — работата го разсейваше. Той правеше всичко възможно за ускоряване на програмата за рационализация в „Прингълс“, тормозеше безмилостно мениджърите, организираше безкрайни съвещания, удвои изненадващите си появявания пред работниците. Ефектът от всичко това се усещаше при влизане в машинния цех под формата на по-мощни децибели, биещи в по-бърз ритъм. В леярната започнаха да разчистват място за новата отливъчна машина и Вик използва случая за разгръщане на цяла кампания по основно почистване. Отпадъци, трупани от години, бяха изнесени под негов личен надзор.
Но часовете, прекарани в работа, имаха край. А след тях оставаха много други — докато шофираше към работа и обратно, вечерите и уикендите в къщи и най-вече ранните сутрешни часове в тъмната спалня, когато не можеше да не мисли за Робин Пенроуз и любовната нощ с нея (той упорито я наричаше така). Няма нужда подробно да описваме тези мисли. Повечето от тях се повтаряха и бяха доста банални: смесица от еротични фантазии, еротични спомени, мечти и самосъжаление, под акомпанимента на откъси от песни на Дженифър Ръш. Стана по-мълчалив от обикновено и ходеше унесено из къщата. Отиваше например до гаража за някой инструмент, но щом стигнеше дотам, забравяше за какво е тръгнал. Един предобед измина с колата половината път за работа, смътно забелязвайки, че движението е необичайно слабо, преди да си спомни, че е неделя и е тръгнал да доведе баща си. Една вечер се качи в спалнята да смени панталоните си, но продължи да се съблича механично и накрая облече пижамата си. Чак когато тръгна към леглото, се сепна, че пак се е размечтал. В този момент Марджъри влезе в спалнята и се загледа уплашено в него.