— Какво правиш? — каза тя.
— Ще си лягам рано — импровизира той и дръпна завивките на леглото.
— Но сега е едва осем и половина!
— Уморен съм.
— Сигурно си болен. Да извикам ли лекар?
— Не, просто съм уморен. — Той се вмъкна в леглото и затвори очите си, за да изключи от погледа си разтревожената Марджъри.
— Вик, има ли нещо? — каза тя. — Проблеми в работата?
— Не — каза той. — Работата е наред. Заводът върви добре. Този месец сме на печалба.
— Ами тогава какво ти е? Не си на себе си. Откакто се върна от Германия, все си така. Да не ти е влязла някаква муха в главата, или какво?
— Не — каза Вик. — Не ми е влязла никаква муха. — Той не беше казал на Марджъри, че Робин го бе придружила до Франкфурт.
— Ще ти донеса един аспирин.
Вик я чуваше как се движи из стаята, дърпа завесите и казва на Реймънд да намали уредбата си, защото баща му не се чувства добре. За да си спести разправиите, той глътна аспирина и скоро заспа. В три през нощта се събуди. Имаше повече от два часа до ставането и той започна да си прожектира наум розови филми с него и Робин Пенроуз в главните роли, докато накрая се измъкна виновно и отиде в банята „EN SUITE“ да търси момчешко облекчение.
— Марджъри се тревожи за теб — каза баща му следващата неделя, по пътя обратно след обяда.
Вик се престори на изненадан.
— Защо?
— Казва, че не си на себе си. Че вече не си същия.
— Нищо ми няма — каза Вик. — Кога ти го каза?
— Днес следобед, докато те нямаше. Защо ти трябваше да излизаш току-така?
— Ти беше заспал, татко — каза той. — А Марджъри не обича да се разхожда.
— Можеше да я попиташ.
Вик замълча.
— Да няма някоя жена? — каза баща му.
— Какво? — насила се засмя Вик.
— Да не си тръгнал с някоя млада жена? Виждал съм да се случва доста често — бързо продължи той, сякаш се страхуваше от отговора. — Шефове със секретарки. Случват се такива работи.
— Моята секретарка е една досадница — каза Вик. — Пък и си има нещо завързано.
— Радвам се да го чуя. Играта не си струва хабенето, синко, от мен да го знаеш. Много пъти съм виждал как мъже оставят жените си за някоя млада въртиопашка. Накрая остават без пари, защото трябва да издържат две семейства. Губят дом, губят мебели. Съпругите получават всичко. Помисли си добре, Вик, преди някоя да ти завърти акъла.
Този път на Вик не му беше трудно да се засмее.
— Може да ти е смешно — каза сърдито г-н Уилкокс, — но няма да си първият глупак, полъгал се по хубаво личице и елегантна фигура. Такива работи обаче не траят дълго. Не траят.
— За разлика от мебелите.
— Точно така.
Този разговор, колкото и абсурден да беше, постави Вик нащрек. Той пишеше писмата си до Робин на работа в обедната почивка, докато Шърли беше извън кабинета и ги изпращаше лично. Телефонираше й от улични телефони на път за работа или на връщане. Не че тези усилия да се свърже с нея бяха успешни, но поне облекчаваха натрупалите му се чувства, като тайната му оставаше скрита.
Марджъри обаче бе видимо обезпокоена. Пазаруването й придоби маниакални размери. Всеки ден тя носеше в къщи нова рокля или нов чифт обувки, които още на следващия подменяше с други. Фризира косата си по необичаен начин и после плака часове наред над резултата. Започна диета, състояща се предимно от грейпфрути и я заряза на третия ден. Купи си велосипед за упражнения и той я чуваше как пръхти и хърка зад вратата на гостната, където го инсталираха. Взе под наем легло-солариум от „Ривиера Сънбедс Къмпани“ — фирмата, която ги разнасяше по домовете — и лежеше в него по бански и тъмни очила, стиснала тревожно кухненския таймер да не би вградения часовник да се развали и да получи слънчево изгаряне. Вик разбираше, че тя прави всичко това, за да стане отново привлекателна за него, може би по съвет на някое глупаво женско списание. Той се трогна, но по някакъв далечен, отчужден начин. Марджъри го следеше с поглед от отвъдната страна на неговата мания с глупава привързаност и загриженост, като куче пред камина. Струваше му се, че ако протегне ръката си, тя ще скочи върху му и ще оближе лицето му. Но той не можеше да направи това. Буден в ранните часове, вече не търсеше животинския комфорт на телесната й топлина. Лежеше на ръба на матрака, колкото се може по-далеч от издигащите се, дрогирани с валиум форми, от които се носеха стонове и хленчещи звуци в съня й, чудейки се как да се свърже с Робин.
Шеста част
„Историята е разказана. Струва ми се, че виждам как благоразумният читател слага очилата си и търси поуката. Би било обида към неговата интелигентност да предлагам решения. Нека Бог му помага в търсенето!“