— Не, господине — каза таксиметровият шофьор от мястото си зад волана, — на мен ми е все едно.
— Така — каза Морис Зап, като натъпка ръкописа на Робин в куфарчето си, пълно с книги и списания.
— Имам предвид, че броячът работи.
— Е, и какво?
— Боя се, че съм се вманиачил на тема излишни разходи, откакто станах декан — въздъхна Филип Суолоу. — Не мога да го превъзмогна.
— Дръж се, Филип — каза Морис Зап. — Или както казвате вие, британците, горе главата. — Той се засмя, гърдите му изсвириха и се закашля. — Трябва да наминеш към Юфория някой ден. Ще ти е полезно да видиш как харчим пари.
— Там ли ще останеш до пенсия? — каза Филип Суолоу.
— Пенсия? Мразя тази дума — каза Морис Зап. — Между другото, тъкмо се установи, че ранното пенсиониране не е конституционно, то е форма на възрастов предразсъдък. А и защо да се местя? Имам договор с университета, според който никой от хуманитарния факултет не може да получава повече от мен. Ако рекат да назначат някой бодряга от колежите на Айви Лийг с раздута заплата, ще трябва да ми дадат поне хиляда долара по-голяма заплата от неговата.
— Защо това ограничение, само в хуманитарния, Морис? — каза Суолоу.
— Трябва да бъдем реалисти — каза Зап. — Учените, които лекуват рак или взривяват света, заслужават малко повече от литературните критици.
— Никога досега не съм те чувал да говориш така скромно — каза Суолоу.
— А, така е, всички омекваме, като остаряваме — каза Морис Зап и се качи в колата. — Чао, народе.
Черешов цвят като конфети напада по пътя, щом таксито отмина. Те стояха на края на пътеката и махаха, докато колата се скри зад ъгъла.
— Забавен е, нали? — каза Робин.
— Той е мошеник — каза Филип Суолоу. — Един приятен мошеник. Изненадан съм, че искаше да види книгата ти.
— Защо?
— Не може да понася феминистки. Много е страдал от тях в миналото, по конференции и рецензии.
— Той изглежда много начетен.
— О, Морис винаги е начетен, това трябва да му се признае. Не ми е ясно обаче сега каква игра играе.
— Да не смятате, че има намерение да плагиатства книгата ми? — каза Робин, която беше чувала за такива неща.
— Нямам подобни съмнения — каза Филип Суолоу. — Трудничко ще му е да пробута феминистка критика като свой труд. Заповядай на чашка кафе вътре.
— Благодаря, но не съм спала цяла нощ — разпечатвах книгата. Единственото, което искам сега, е да си легна.
— Както желаеш — каза Филип Суолоу и тръгна с нея към колата й. — Как върви доклада ти впрочем?
— Доклад?
— По схемата „Силует“.
— О, този ли? Малко съм изостанала всъщност — каза Робин. — През цялото време работих само върху книгата, нали разбирате.
— Всъщност — каза Филип Суолоу, — може и да го отложиш до завършването на следващия етап.
Робин не разбра последните думи на Филип Суолоу, но отдаде неяснотата им на неговата глухота, а и беше твърде уморена, за да се мъчи да ги тълкува. Прибра се в къщи и спа до следобеда, а когато стана, ги беше забравила. Чак когато пристигна в университета на следващата сутрин и видя Вик Уилкокс да говори с Филип Суолоу сред студентите на площадката пред катедрата по английски език, тя си спомни казаното и мигновено я обзеха съмнения. Вик, застанал с ръце, хванати зад гърба му в тъмния си делови костюм и излъскани черни кожени обувки, редом със студентите в ярки развлечени дрехи, които се носеха забързано наоколо, изглеждаше като врана, попаднала сред екзотични птици. Дори Филип Суолоу, в поизмачканото си ленено сако и изтъркани „Хъш Пъпитс“, изглеждаше фрапиращо неофициален в сравнение с Вик. Суолоу забеляза Робин и й кимна да дойде.
— А, ето те и теб — каза той. — Срещнах силуета ти пред твоята врата, „самотен, бродещ блед“. Очевидно беше дошъл още в девет часа.
— Здравей, Робин — каза Вик.
Робин не му отвърна.
— Какво искате да кажете с това „моя силует“? — каза тя към Суолоу.
— А, това обяснява нещата — каза той, като кимна.
— Попитах, какво значи това „мой силует“? — повтори Робин, повишавайки глас, за да надделее околната врява.
— Да, да, втория етап на схемата „Силует“. Разговаряхме за това вчера.
— Вчера не разбрах какво говорите — каза Робин. — И все още не разбирам — добави тя, макар че вече се досещаше.
Филип Суолоу погледна безпомощно единия, после другия.
— Но аз мислех, че г-н Уилкокс …
— Аз ти писах — каза Вик към Робин с лека сянка на самодоволство.
— Писмото сигурно се е загубило някъде — каза Робин. От другия край на площадката, до таблото за обяви, тя забеляза Мариън Ръсел, която се беше загледала в тях, сякаш се опитваше да си спомни къде е виждала Вик Уилкокс.