Защо класическият роман е в толкова пряко сътрудничество с духа на капитализма е съвършено очевидно за Робин. И двата са израз на освободения от религиозни догми протестантски морал, и двата зависят от идеята за една автономна индивидуалност, която е отговорна за собствената си съдба и сама дърпа юздите й в търсене на щастие и богатство, съревновавайки се с други индивидуалности. Това е вярно за романа, често разглеждан и като стока, и като начин за представяне на нещата (така говори Робин в разгара на семинарно занятие). Което означава, че и отношението към писателите-романисти е не по-различно, а също и към техните герои и героини. Писателите са капиталисти на въображението. Те изобретяват продукт, който потребителите не подозират, че им е нужен, докато не го видят на пазара, който е произведен с помощта на банкери на рисков капитал, известни като издатели, и се продава в конкуренция с производители на незначително различаващи се продукти от същия вид. Първият значим английски романист, Даниел Дефо, е бил търговец. Вторият, Самюел Ричардсън — печатар. Романът е първият масово произвеждан културен артефакт. (На това място Робин, с прибрани към страните й лакти, ще разпери настрани дланите си, за да даде да се разбере, че няма нужда от повече приказки. Но разбира се, тя винаги продължава да говори.)
Според Робин (или, в интерес на точността, според авторите, които са повлияли върху мисленето й по тези въпроси), няма такова нещо като „цялостна личност“, на която да се базират капитализмът и класическият роман, което означава — няма точно определена, уникална душевност или душевна еманация, изграждаща личността; съществува само позиция на субекта в безкрайната мрежа от различни дискурси — дискурсите на властта, пола, семейството, науката, религията, поезията и т.н. И съответно, няма такова нещо като „автор“, тоест личност, която създава творбата си AB NIHILO. Всеки текст е продукт на интертекстуалност, изтъкан е от алюзии и части от други текстове; и според широко известните думи на Жак Дерида (широко известни, впрочем, сред хора като Робин) „IL N’Y A PAS DE HORS-TEXTE“, няма нищо извън текста. Няма оригинално творчество, има само продукция — ние произвеждаме собственото си аз чрез езика. Не „вие сте това, което ядете“, а „вие сте това, което говорите“ или по-скоро „което думите ви говорят за вас“ — това е аксиоматичната основа на философията на Робин, която тя би нарекла, ако от нея поискат да даде някакво наименование, „семиотичен материализъм“. Може и да звучи донякъде сурово, дори нехуманно („нехуманистично — да, нехуманно — не“, би възкликнала тя), до известна степен детерминистично („ни най-малко; истински детерминираният субект е този, който не осъзнава дискурсивните формации, които го определят — него или нея“, би добавила добросъвестно тя, защото, между другото, е и феминистка), но на практика това изглежда не се отразява особено забележимо на поведението й — тя притежава обичайните човешки чувства, амбиции, желания, има своите тревоги, фрустрации, страхове, като всеки друг в този несъвършен свят, а има и естествена склонност да се опитва да го превърне в едно по-добро място за живеене. И така, аз ще си позволя свободата да я разглеждам като литературен герой, не много по-различен по вид, макар и разбира се принадлежащ към доста по-различен социален тип, от Вик Уилкокс.
В това мрачно януарско утро Робин става малко по-късно от Вик. Нейният будилник, имитация на старомоден часовник, е купен от „Хабитат“, има обикновен циферблат със стрелки и малка месингова камбанка отгоре и я вдига от дълбок сън в 7:30 ч. За разлика от Вик, Робин неизменно спи до самото събуждане. След това тревогите се втурват в съзнанието й, както и в неговото, като настойчиви пациенти, чакали цяла нощ да се отвори лекарският кабинет; но тя се справя с тях по рационален и подреден начин. Тази сутрин дава приоритет на мисълта, че днес е първият ден от зимния семестър и й предстои да изнесе лекция и да проведе две насочени дискусии. Въпреки че преподава вече почти осем години, с малки прекъсвания, въпреки че обича работата си, приема я като свое призвание и би желала, ако е възможно, да продължи да я върши през целия си живот, тя винаги чувства внезапен пристъп на безпокойство в началото на всеки семестър. Това не нарушава самоувереността й — добрият преподавател, както и добрия актьор, не е имунизиран срещу сценична треска. Сяда за кратко в леглото и прави няколко сложни вдишвания със свиване на коремните мускули, научени в курс по йога, за да се успокои. Изпълнението на това упражнение й се отдава много по-лесно поради факта, че Чарлз не лежи до нея да я гледа и задава иронични въпроси. Той си замина предишната вечер за Ипсуич, където той самият трябва да започне днес нов семестър в университета на Съфолк.