— Това са моите студенти за десет часа — каза Робин.
— В десет часа ли започваш работа обикновено?
— Аз никога не спирам да работя — каза Робин. Ако не работя тук, работя у дома. Това не е завод. Нямаме точно работно време. Седни тук, в ъгъла, и се постарай да бъдеш колкото се може по-незабележим.
— За какво ще говорите?
— За Тенисън. Ето, вземи това. — Тя му даде книга с поеми на Тенисън — евтино викторианско издание, което беше купила в магазин за употребявани вещи още като студентка и го използваше доста години, чак докато се появи анотираното издание на „Рик Лонгман“. После отиде до вратата и я отвори. — Хайде, влизайте — каза тя и се усмихна окуражително.
Беше ред на Мариън Ръсел да започне дискусиите, като прочете кратко есе на тема, която сама е избрала от стар изпитен конспект, но когато студентите изпълниха кабинета и насядаха около масата, нея я нямаше.
— Къде е Мариън? — попита Робин.
— Отиде до гардеробната — каза Лора Джоунс, едро момиче в морскосин анцуг, която следваше едновременно английска филология и физическо възпитание и беше шампион по тласкане на гюле.
— Каза, че не се чувства добре — каза Хелън Лоримър, чиито нокти бяха лакирани в зелено, за да са в тон с косата й, и която носеше пластмасови обици с изобразени на тях усмихнато лице на едното ухо и намръщено — на другото.
— Тя ми даде есето си и каза аз да го прочета — каза Саймън Брадфорд, слаб, неспокоен млад човек с дебели стъкла на очилата и рядка брадичка.
— Почакайте малко — каза Робин. — ще отида да видя какво й е. А, между другото, това е г-н Уилкокс, той ще наблюдава нашите занятия като част от програмата по случай Годината на индустрията. Предполагам, че всички сте чували за Годината на индустрията. — Те я изгледаха неразбиращо. — Помолете г-н Уилкокс да ви обясни — каза тя и излезе.
Намери Мариън Ръсел скрита в дамската тоалетна.
— Какво има, Мариън? — бързо каза тя. — Предменструално напрежение ли?
— Този човек — каза Мариън Ръсел. — Не е ли онзи от завода?
— Да.
— Какво прави тук? Да се оплаква ли е дошъл?
— Не, разбира се, че не. Той е тук, за да наблюдава нашите занятия.
— Защо?
— Твърде сложно е за обясняване. Хайде, ела, всички те очакваме.
— Не мога.
— Защо да не можеш?
— Много съм притеснена. Той ме видя по бельо.
— Няма да те познае.
— Ще ме познае и още как.
— Не, няма. Ти изглеждаш напълно различна. — Мариън беше обута с шалвари и огромна тениска, на която имаше щампа с лицето на Боб Гелдоф, наподобяващо Христовото лице върху кърпата на Вероника. — На каква тема е работата ти?
— Борбата между оптимизма и песимизма в поезията на Тенисън — каза Мариън Ръсел.
— Хайде тогава да я чуем.
Ако Вик изобщо беше обяснил на другите трима студенти какво е това Година на индустрията, той трябва да е бил много кратък, защото в кабинета беше тихо, когато Робин се върна с Мариън Ръсел. Вик се мръщеше над книгата с поезия на Тенисън, а студентите го гледаха както зайци гледат пор. Той вдигна глава при влизането им, но, както Робин предрече, погледът му не показа, че е разпознал Мариън.
Мариън започна да чете работата си с равен глас. Всичко вървеше добре, докато не стигна до един ред от „Локсли Хол“ — „Нека светът завинаги се върти по звънтящите жлебове на промяната …“ и заяви, че тук е отразено самочувствието на викторианската епоха на железниците. Вик вдигна ръка.
— Да, г-н Уилкокс? — тонът на Робин и отношението й бяха възможно най-обезсърчаващи.
— Той сигурно е мислил за трамваи, не за влакове — каза Вик. Влаковете не се движат по жлебове.
Саймън Брадфорд се изсмя с тънък глас, но като срещна очите на Робин, млъкна.
— Смешна ли ти се струва тази забележка, Саймън? — каза тя.
— Ами — каза той. — Трамваите не са много поетични, нали?
— В книгата, която четох, пишеше, че викторианската епоха е била времето на железниците — каза Мариън.
— Каква книга, Мариън? — попита Робин.
— Една книга с критика. Не си спомням коя беше — каза Мариън, като прелистваше напосоки купчинката листи.
— Винаги помнете и отбелязвайте източниците си — каза Робин. Всъщност въпросът, макар и тривиален, е доста интересен. Когато е писал стихотворението си, Тенисън е бил под впечатлението, че железниците се движат по жлебове. — Тя прочете бележката под линия от анотираното издание на Лонгман: — „Когато през 1830 г. за пръв път отидох с влак от Ливърпул до Манчестър, мислех, че колелата се плъзгат в жлебове. Беше непрогледна нощ, а около влака имаше толкова народ, че изобщо не можехме да видим колелата. Тогава написах този ред“.
Сега беше ред на Вик да се засмее.