— Значи, не се е справил много добре, нали?
— И така, какъв е отговорът? — каза Лора, доста ограничено момиче, което записваше всичко казано от Робин. — Влак ли е или трамвай?
— И двете или което и да е от тях — каза Робин. Няма значение. Продължавай, Мариън.
— Един момент — каза Вик. — Не може и двете. „Жлебове“ е това, как му се казваше, метонимия, не е ли така?
Студентите бяха видимо впечатлени, че чуват такъв специфичен термин от него. Робин, на свой ред, се почувства поласкана, че е запомнил нещо, и с голямо съжаление го поправи.
— Не — каза Робин. — Това е метафора. „Звънтящите жлебове на промяната“ е метафора. Светът, движещ се през времето, е сравнен с нещо, движещо се по метална писта.
— Но жлебовете ясно казват каква е пистата.
— Вярно — отстъпи Робин. — Това е метонимия в метафората. Или, ако трябва да бъдем съвсем точни — синекдоха: една част символизира цялото.
— Но ако си представя жлебове, аз не мога да мисля за влак. Трамвай е.
— Какво смятат останалите? — попита Робин. — Хелън?
Хелън Лоримър неохотно вдигна очи към Робин.
— Ами, щом Тенисън е смятал, че описва влак, значи е влак, според мен — каза тя.
— Не е така — каза Саймън Брадфорд. — Това е международна заблуда. — Той погледна към Робин за одобрение. Предишната година Саймън Брадфорд беше присъствал на един от семинарите й по теория на критиката. Хелън Лоримър, която не беше, и определено не бе и чувала фразата „международна заблуда“, гледаше унило, като обицата на лявото си ухо.
Настъпи кратка тишина, през която всички гледаха Робин с очакване.
— Това е апория — каза Робин. — Фигура, която означава неразрешимо двусмислие, противоречие без едно единствено решение. Ние знаем, че Тенисън е имал предвид железниците и, както каза Хелън, не можем да заличим това знание. (При това поласкаващо перифразиране на нейния довод, лицето на Хелън Лоримър светна и заприлича на дясната й обица). — Но също така знаем, че влаковете не се движат в жлебове, и че нищо, което се движи по жлебове, не отговаря метафорично на темата. Както каза Саймън, трамваите не са много поетични. По такъв начин съзнанието на читателя продължава да се измъчва от усилия да разбере този ред.
— Искате да кажете, че този ред е безсмислен?
— Напротив — каза Робин. — Мисля, че е един от най-хубавите в поемата.
— Ако на държавния изпит се падне въпрос за Епохата на железниците — каза Лора Джоунс, — може ли да цитирам това?
— Да, Лора — каза търпеливо Робин. — Стига да покажеш, че разбираш какво е апория.
— Как се пише тази дума?
Робин написа думата с флумастер на бялата дъска, завинтена на стената в кабинета й.
— Апория. В класическата реторика е означавала привидна несигурност по дадена тема за дискусия. Деконструкционистите днес я използват, за да означат по-радикално противоречие, разклащане на логиката или неудовлетворение на читателските очаквания от текста. Можеш да напишеш, че това е любима тропа на деконструкционистите. Хилис Милър я сравнява с планинска пътека, която ни извежда до ръба на пропаст и ни оставя там, неспособни нито да продължим, нито да се върнем. Фактически думата се извлича от гръцки и означава буквално безпътна пътека. Продължавай, Мариън.
Няколко минути по-късно Вик, очевидно насърчен от участието си в дебатите за жлебовете, отново вдигна ръка. Мариън тъкмо защитаваше, доста убедително, тезата, че Тенисън е по-добър в емоциите, отколкото в идеите и в подкрепа на мисълта си цитира лиричния изблик на любовника в „Мод“: „Ела в градината, Мод, нощта е тъмна като прилеп“.
— Да, г-н Уилкокс? — каза Робин, леко намръщена.
— Това е песен — каза Вик. — „Ела в градината, Мод“. Дядо ми я пееше.
— Да, и?
— Ами, в стихотворението момъкът пее същата песен на момичето си, много известна песен. Има разлика, нали?
— Тенисън е написал „Ела в градината, Мод“. Това е негово стихотворение — каза Робин. — някой е добавил музика към него по-късно.
— О — каза Вик. — Моя грешка. Или апория може би?
— Не, това си е грешка — каза Робин. — Ще ви помоля да не се намесвате повече, иначе Мариън никога няма да довърши.
Вик потъна в наранено мълчание. От време на време се размърдваше неспокойно на мястото си или въздишаше нетърпеливо, което караше студентите да спират смутено по средата на някое изречение, плюнчеше пръсти, като прелистваше страниците на книгата си и я усукваше така здраво в ръцете си, че подвързията й изскърцваше, но повече не се обади. След известно време сякаш загуби интерес към дискусията и се занимаваше със самостоятелно преглеждане на Тенисън. Когато часът свърши и студентите излязоха, той попита Робин дали може да вземе книгата.