— Разбира се. Обаче защо?
— Мисля си, че ако почета малко предварително, следващата седмица ще имам по-добра представа какво става в клас.
— О, но ние няма да се занимаваме с Тенисън следващата седмица. Ще разглеждаме „Даниъл Деронда“, струва ми се.
— Искаш да кажеш, че вече свършихте с Тенисън? Това ли беше всичко?
— С тази група, да.
— Но ти не им каза дали е оптимист или песимист.
— Аз не им казвам какво да мислят — каза Робин.
— Как тогава ще научат верния отговор?
— Няма верни отговори на въпроси като този. Има само тълкувания.
— И какъв е смисълът тогава? — каза той. — Какъв е смисълът да седим тук и да говорим за книги по цял ден, ако накрая не ставаме по-мъдри?
— О, ти вече стана по-мъдър — каза Робин. — Научи, че езикът е безкрайно по-сложно и неподдаващо се на дефиниции средство за общуване, отколкото беше предполагал.
— Това знание полезно ли е?
— Много е полезно — каза тя, като прибираше книгите и листите от бюрото си. — Искаш ли „Даниъл Деронда“ за следващия път?
— Какво е писал той?
— Това не е писател, а книга. От Джордж Елиът.
— Добър ли е този писател, този Елиът?
— Това всъщност е писателка. Виждаш ли какво нещо е езикът? Но да, много е добра. Искаш ли да вземеш „Даниъл Деронда“ вместо Тенисън?
— Ще ги взема и двете — каза той. — Тук има някои хубави неща. — Той отвори Тенисън и прочете на глас, като минаваше по редовете с пръст:
— Трябваше да се досетя, че ще се хванеш за това — каза Робин.
— То докосва някаква струна в мен — каза той и обърна страницата. — Защо не отговаряше на писмата ми?
— Защото не ги четях — каза тя. — Дори не ги отварях.
— Не беше хубаво от твоя страна.
— Знаех много добре какво съдържат — каза тя. — И ако смяташ да ставаш сантиментален и да ме засипваш с Тенисън, ще отменя веднага втората част на схемата „Силует“.
— Не мога да спра да мисля за Франкфурт.
— Забрави го. Представи си, че никога нищо не се е случвало. Искаш ли кафе?
— Все пак не може да не значи поне нещо за теб.
— Това беше апория — каза тя. — Безпътна пътека. Която не води наникъде.
— Така е — каза тъжно той. — Заведе ме до ръба на пропастта. И сега нито напред, нито назад.
Робин въздъхна.
— Съжалявам, Вик. Ти сигурно разбираш колко сме различни. Без да споменавам, че имаш други връзки.
— Те нямат значение — каза той. — Аз мога да се погрижа за тях.
— Ние сме от два различни свята.
— Аз мога да се променя. Вече се промених. Прочетох „Джейн Еър“ и „Брулени хълмове“. Свалих всички голи снимки в завода. Аз …
— Нима?
— Като разчиствахме, използвах момента да наредя всички постери да бъдат свалени от стените.
— И те няма да сложат нови?
— Накарах профсъюзите да поставят въпроса на гласуване. Отговорниците не бяха много навити, но азиатците бяха всичките за. Те са малко по-срамежливи, нали знаеш.
— Добре! Впечатлена съм — каза Робин. Тя му се усмихна благосклонно. Това се оказа грешка. Най-неочаквано за нея, той хвана ръката й и падна на колене пред нея в поза, наподобяваща една от гравюрите в стихосбирката на Тенисън.
— Робин, дай ми шанс!
Тя издърпа ръката си.
— Стани, не ставай глупак! — каза тя.
В този момент на вратата се почука и Мариън Ръсел нахлу запъхтяна в кабинета. Тя застина на прага и се втренчи в падналия на колене Вик. Робин дръпна стола си назад-напред по пода.
— Г-н Уилкокс изпусна писалката си, Мариън — каза тя. — Би могла да ни помогнеш в търсенето.
— О — каза Мариън. — Боя се, че няма да мога, имам лекция. Върнах се за чантата си. — Тя посочи към една пълна с книги найлонова торбичка под стола, където беше седяла.
— Добре — каза Робин. — вземи си я.
— Извинявам се — Мариън Ръсел измъкна торбичката, тръгна към вратата и, като погледна още веднъж към тях, напусна кабинета.
— Е, това е — каза Робин и се изправи на крака.
— Съжалявам, увлякох се — каза Вик и изтупа коленете си.
— А сега, моля те, напусни — каза Робин. — Ще кажа на Суолоу, че съм променила мнението си.
— Нека да остана. Това няма да се повтори. — Той я гледаше смутен и безпомощен. Тя си спомни как бяха отишли до стаята й във Франкфурт и как той скочи върху нея зад вратата, а малко след това рязко се отдръпна.
— Не ти вярвам. Мисля, че си малко луд.
— Обещавам.
Робин изчака, докато срещна погледа му и каза:
— Без повече намеци за Франкфурт?