— Без.
— Без любовни думи?
Той преглътна и кимна мрачно:
— Добре.
Робин си помисли каква картинка са представлявали пред Мариън Ръсел и се засмя.
— Хайде сега да пийнем по едно кафе — каза тя.
Както винаги по това време сутрин, преподавателската стая беше препълнена и се наложи да почакат на опашка за кафето. Вик се оглеждаше озадачен.
— Какво правят всичките тези хора тук? — каза той. — Не е ли рано още за обедна почивка?
— Дошли са просто на кафе.
— И колко време им се разрешава?
— Разрешава ли?
— Искаш да кажеш, че могат да се мотаят колкото си искат?
Робин погледна колегите си, които се бяха отпуснали в креслата, разговаряха и се смееха, преглеждаха вестниците или седмичниците, докато пиеха кафе и хрускаха сладки. Внезапно тя видя познатата гледка през очите на страничен наблюдател и без малко да се изчерви.
— Ние всички имаме работа за вършене — каза тя. — Всеки решава кога точно да я свърши.
— Ако започвате чак в десет, а в единадесет вече сте на кафе — каза Вик, — не виждам кога намирате време. — Той като че ли не познаваше средно положение — или се самоунижаваше, или се държеше грубо. След като първото не успя, той превключи на второто.
Робин плати двете кафета и поведе Вик към няколко свободни места до един от големите прозорци, които гледаха към двора.
— Колкото и да не ти се вярва — каза тя, — повечето от хората в тази стая работят и в този момент.
— Не ме баламосвай. Какво работят?
— Обсъждат университетски въпроси, уговарят програми на комисии. Обменят научни идеи или се съветват за някои студенти. Такива неща.
За нещастие, точно в този момент професорът по египтология, който седеше до тях, каза много силно на съседа си:
— Как са ти лалетата тази година, Добсън?
— Ако аз бях началник тук — каза Вик, — щях да затворя това място и да накарам жената зад щанда да обикаля коридорите с количка.
Професорът по египтология се обърна и огледа Вик.
— Не са ли доста раздърпани всички? Без вратовръзки, много от тях. Я виж онзи там, ризата му виси.
— Той е много известен теолог — каза Робин.
— Това не е извинение да изглежда като че ли е спал с дрехите си — каза Вик.
Филип Суолоу се приближи към тях с чаша кафе в едната ръка и папка с документи в другата.
— Може ли да седна при вас? — каза той. — Как се справяте, г-н Уилкокс?
— Г-н Уилкокс е възмутен от разпуснатите ни нрави — каза Робин. — Разгърдени ризи и безкрайни кафе-паузи.
— Такова нещо е недопустимо при нас — каза Вик. — Работниците щяха да злоупотребят.
— Не съм сигурен, че някои от колегите не злоупотребяват — каза Суолоу, като огледа стаята. — Забелязал съм, че все едни и същи лица седят тук и прекарват времето си на кафе.
— Е, вие сте шефът тук, нали? — каза Вик. — Защо не ги предупредите?
Филип Суолоу глухо се засмя.
— Не съм ничий шеф. Струва ми се, че правите същата грешка, като правителството.
— Каква грешка?
— Предполагате, че университетите са организирани като предприятията с ясно разграничение между управленчески апарат и работници, а всъщност ние сме колегиални институции. Именно поради това цялата тази работа със съкращенията е такава идиотщина. Извинявай за езика ми, Робин.
Робин махна с ръка като извинение.
— Разбирате ли — каза Филип Суолоу, — като съкращава средствата ни, правителството явно се надява да подобри ефикасността, да освободи излишните места и т.н., както това се прави в промишлеността. Добре, нека да приемем, че имат известни основания за част от това — щеше да е чудо, ако нямаха. Но в промишлеността висшите управленчески кадри решават кой да бъде съкратен от администрацията, администрацията на свой ред решава кои работници са излишни и т.н. Университетите нямат такава пирамидална структура. Веднъж минал пробен период, всеки е равен на другия, в известен смисъл. Никой не може да бъде обявен за излишен против волята му. Никой няма да гласува за освобождаването на равностоен колега.
— Не бих казала, че е точно така — каза Робин.
— Много добре, Робин, но наистина никой няма да гласува дори за промяна на учебната програма, ако тя застрашава някой колега. Не мога да сметна колко часове съм прекарал в заседания за обсъждане на съкращенията — каза Филип Суолоу уморено, — и през цялото това време не си спомням дори един-единствен случай някой да се е съгласил, че даден аспект от нашата дейност е излишен. Всеки признава, че трябва да има съкращения, защото правителството стиска кесията, но в действителност никой не иска да ги направи.
— В такъв случай скоро ще банкрутирате — каза Вик.