— Това щеше да е станало вече, ако не бяха ранните пенсионирания — каза Суолоу. — Но точно хората, които доброволно приеха да се пенсионират, са тези, които никак не желаем да загубим. Освен това правителството трябваше да ни отпусне пари, за да направим следването по-атрактивно. Но ето че накрая стигнахме дотам да плащаме на хората си, за да напуснат, да работят в Америка или самостоятелно, дори изобщо да не работят, вместо да имаме пари за такива умни млади хора като Робин.
— Изглежда голяма бъркотия — каза Вик. — Сигурно решението е в промяна на системата. Да се даде повече власт на управлението.
— Не! — разгорещено каза Робин. — Решението не е това. Ако се опитваме да направим университетите подобни на комерсиалните институции, ще разрушим всичко ценно в тях. Вярно е точно обратното. Предприятията трябва да станат колегиални институции.
— Ха! Няма да издържим и пет минути на пазара — каза Вик.
— Толкова по-зле за пазара — каза Робин. — Може би университетите са неефикасни в някои отношения. Може би много време се губи в дискусии, защото никой няма абсолютна власт. Но това е за предпочитане пред една система, където всеки се бои от човека над него, където всеки е оставен на себе си да подправя разходите си или да вандализира тоалетните, защото работещите там знаят, че ако на компанията така й изнася, още утре могат да останат без работа и никой няма да го е грижа за тях. Сто пъти по предпочитам университета с всичките му недостатъци.
— Е — каза Вик, — вашата е доста добра работа, ако можете да се доберете до нея. — Той обърна глава и погледна през прозореца, от който се виждаше централната част от двора в топлия ден.
Робин проследи погледа му. Студентите, облечени леко, по лятному, се бяха пръснали навсякъде като венчелистчета по моравата — четяха, разговаряха, прегръщаха се или слушаха преподавателите си. Слънцето огряваше фасадата на библиотеката, чиито стъклени въртящи се врати пробляскваха като лъчи на фар при излизане или влизане на читатели, огряваше и другите сгради с най-различни форми и размери, посветени на биологията, химията, физиката, инженерните науки, образованието и правото. То огряваше и ботаническата градина, и спортния център, и игрищата, и пистите за бягане, където хората можеха да тренират, тичат или да се упражняват. То огряваше Голямата зала, където оркестърът и хорът на университета щяха да представят „Съня на Геронтиус“ по-късно този семестър, и Студентските профсъюзи с тяхната Камера на съветите, зали на комитетите и вестникарски офиси, и поддържаната от частни дарители галерия по изкуствата с малката й, но много добре подбрана колекция от шедьоври. На Робин й се стори повече от всякога, че университетът е идеалната форма на човешкото общество, където работа и игра, култура и природа са в съвършена хармония, където имаше въздух, светлина и изящни постройки, разположени сред прекрасна зеленина и хората бяха свободни да се занимават със самоусъвършенстване, всеки според собствения си ритъм и наклонности.
След това си помисли, като вътрешно потръпна от съчувствие, как същото това слънце осветява ламаринените покриви на фабричните постройки в Уест Уолсбъри, как температурата в леярната рязко се покачва и си представи работниците, които се трудеха на слънчевата светлина в средата на деня, потни и премигващи от ярката светлина или хапваха закуските си, приклекнали на омазания под в сянката на тухлените стени, а после, при звука на сирената, се връщат пак в жегата, шума и вонята за още четири часа бъхтене.
Но не! Вместо да ги остави да влязат в пъклената яма, тя ги пренесе мислено в двора на университета, всички — работници, занаятчии, бригадири, мениджъри, директори, секретарки, чистачи и готвачи, както са в омаслените си работни дрехи и замърсени престилки или раирани костюми — докара ги с автобуси през града и ги стовари при портала на университета, където ги пусна да се разхождат в дълга процесия като загубена армия, предвождана от Дани Рам, двамата сикхи от доменната пещ и грамадния негър от изхода. Тя си представи как белите им очни ябълки се въртят върху мургавите им, оцапани със сажди лица и се озъртат учудено и любопитно наоколо към прекрасните здания, дървета, цветни лехи и морави и към красивите млади хора, заети с работа или игри. А красивите млади хора и преподавателите им спират заниманията и диспутите си, идват насреща да поздравят хората от завода, здрависват се с тях и ги приветстват и върху тревата се оформят стотици семинарни групи, съставени наполовина от студенти и лектори, наполовина от работници и мениджъри, които обменят идеи за това, как стойностите на университета и императивите на промишлеността да бъдат помирени и ръководени по-справедливо в полза на цялото общество.