Робин внезапно осъзна, че Филип Суолоу й говори.
— Моля за извинение — каза тя, — нещо се бях замечтала.
— Привилегията на младостта — каза той, усмихвайки се. — За момент си помислих, че може би имаш проблеми със слуха, Робин.
2
— Следващият въпрос — каза Филип Суолоу, — е какво да правим с доклада на комитета по ревизиране на програмата.
— Да го хвърлим в кошчето за боклук — предложи Рупърт Сътклиф.
— Лесно му е на Рупърт да се присмива — каза Боб Бъсби, който председателстваше комитета по ревизиране на програмата, — но ревизирането на програмата съвсем не е лесен въпрос. Всеки в катедрата иска да наложи специалните си интереси. Както всяка програма, и нашата е компромис.
— Съвършено неприложим компромис, смея да кажа — каза Рупърт Сътклиф. — Изчислих, че резултатът ще бъде сто седемдесет и три различни изпитни работи на общия изпит в края на всяка година.
— Още не сме стигнали до въпроса за оценяването — каза Боб Бъсби. — Първо искахме да съгласуваме основната структура на курсовете.
— Но оценяването е жизнено важно — каза Робин. — То определя отношението на студентите към следването им. Не е ли сега моментът да премахнем изобщо годишните изпити и да преминем към някаква форма на текуща оценка?
— Бордът на факултетите никога няма да допусне това — каза Боб Бъсби.
— И с право — каза Рупърт Сътклиф. Текущото оценяване би трябвало да се ограничи само до началното училище.
— Трябва да ви напомня — уморено каза Филип Суолоу, — трябва да напомня и на катедрения комитет, като се събере в пълен състав, че целта на нашите занимания е да икономисаме средства поради намаления бюджет. Трима колеги ще напуснат в края на тази година по различни причини. Най-вероятно следващата година ще има още загуби. Ако продължим да предлагаме сегашната програма при все по-малък преподавателски състав, индивидуалното натоварване ще се повиши до нетърпимо ниво. Комитетът по програмата беше създаден с цел да реши този проблем, а не да съставя нова програма, по каквато всички ние, при идеални обстоятелства, бихме искали да преподаваме.
— Рационализация — каза Вик от далечния край на масата.
Останалите събрани в кабинета на Филип Суолоу, включително Робин, извърнаха главите си и погледнаха Вик с изненада. Той обикновено не говореше на събранията, които посещаваше заедно с Робин, нито се намесваше в работата й със студентите. Идваше веднъж седмично, сядаше в ъгъла на кабинета й или в най-задния ред на аудиторията и кротко слушаше или вървеше като вярно куче след нея по коридорите и стълбищата на хуманитарния факултет. Понякога тя се питаше какво ли разбира той от всичко това, но през повечето време просто забравяше за него, както и тази сутрин. Беше четвъртата седмица от семестъра и те бяха на събрание на комитета по дневния ред на катедрата.
Както и всичко друго в катедрата, катедреният комитет имаше своя история и фолклор, които Робин постепенно беше научила от различни места. Десетилетия наред завеждащ катедрата беше един известен чудак на име Гордън Мастърс, който прекарваше всеки свободен момент в спортни игри на открито и свикваше катедрения комитет само веднъж годишно — за обсъждане резултатите от изпитите. В резултат на студентските демонстрации през 1969 (които способстваха за внезапното пенсиониране на Мастърс поради разстроено психично състояние), наследникът му, Далтън, беше задължен от новия университетски статут да провежда редовни събрания на катедрения комитет, но той хитроумно избягваше демократичните намерения зад това нареждане, като криеше в тайна дневния ред на такива събрания. Колегите му например имаха възможност да повдигат важни въпроси само под точка „Други въпроси“, а Далтън неизменно успяваше да направлява дискусиите по свой начин — колкото се може по-дълго върху колкото се може по-скучни тривиалности, така че когато най-сетне се стигнеше до същината, събранието вече не можеше да постигне кворум. За да се противопостави на тази практика, Филип Суолоу, по онова време старши лектор, наскоро освежен от гостуването си на разменни начала в Америка, успя да издейства създаването на нов под-комитет, наречен Комитет по дневния ред, чиято функция беше да подготвя теми за дискусия, пряко касаещи катедрата. Суолоу наследи този апарат, когато сам стана шеф на катедра след неочакваната смърт на Далтън в катастрофа и започна да използва комитета по дневния ред като неофициален кабинет, който се занимава с въпроси на катедрата от всякакво естество, преди да бъдат представени пред пълния състав на катедрения комитет, за да се сведе до минимум рискът от безплодни дебати. Комитетът по дневния ред се състоеше от него — фактическия председател, Рупърт Сътклиф, Боб Бъсби, Робин и един представител на студентите, който невинаги присъстваше, както го нямаше и в този случай.