— Вие говорите за рационализация — каза Вик. — Намаляване на разходите, повишаване на ефективността. Поддържане на същата производителност с по-малка работна сила. В промишлеността е същото.
— Това е доста интересна мисъл — учтиво каза Филип Суолоу.
— Може би г-н Уилкокс има желание да изработи програмата вместо нас — каза Рупърт Сътклиф с неприятна усмивка.
— Не, аз не бих могъл да направя това, но мога да ви посъветвам — каза Вик. — Има един сигурен начин да успееш в бизнеса: прави нещо, което се търси, прави го добре и го прави в един размер.
— Формулата на Хенри Форд, така ли? — каза Боб Бъсби. Той поклати глава и приглади брадата си.
— Той не беше ли казал „Историята е боклук“? — каза Рупърт Сътклиф. — Не ми изглежда много обещаващ модел за катедра по английски език.
— Това е абсурдно — каза Робин. — Ако следваме такъв модел, значи да имаме един стандартен курс за всички студенти без никакъв избор.
— О, да, още много може да се каже за това — каза Рупърт Сътклиф. — Такава беше програмата по времето на Мастърс. Струва ми се, че тогава имахме повече време за мислене и за разговори. А и студентите знаеха къде се намират.
— Няма смисъл да се връщаме към доброто старо време, което всъщност беше скучно — каза нетърпеливо Боб Бъсби. — Нещата се разшириха неимоверно, откакто вие започнахте работа, Рупърт. Сега имаме лингвистика, език на медиите, американска литература, литература на Британската общност, литературна теория, жените-писателки, без да споменаваме стотината нови английски автори, които заслужават да се изучават. Не можем да включим всичко това в тригодишен курс, трябва да имаме система на избор.
— И така стигаме пак до сто седемдесет и трите различни изпитни работи и безкрайните проблеми с разписанието на часовете — каза Рупърт Сътклиф.
— По-добре така, отколкото студентите да нямат избор — каза Робин. — между другото, г-н Уилкокс не казва цялата истина. В завода му се правят повече неща. Доста много различни неща.
— Вярно е — каза Вик. — Но не толкова много, колкото когато влязох в длъжност. Мисълта ми е, че една повтаряща се операция винаги е по-евтина и по-сигурна от друга, която изисква промяна на инсталацията.
— Но повторението е смърт! — извика Робин. — Различието е живот. Различието е условие за наличие на смисъл. Езикът е система от различия, както е казал Сосюр.
— Но все пак система — каза Рупърт Сътклиф. — Въпросът е дали имаме система или в работата ни цари пълен хаос. Хаос, който този документ — той шумно удари в дланта си доклада на комитета по учебната програма — само ще задълбочи.
Филип Суолоу, който слушаше този дебат, обхванал с ръце наведената си глава, се изправи и каза:
— Мисля, че както обикновено истината е по средата между двете крайности. Съгласен съм с мнението на Робин, че ако преподаваме едни и същи неща, направо ще полудеем или ще умрем от отегчение, а и студентите заедно с нас. От друга страна мисля, че справедливостта изисква да си признаем — ние се опитваме да правим твърде много неща едновременно и нито едно от тях достатъчно добре.
Филип Суолоу изглежда е в добра форма днес, помисли си Робин. Малко пластмасово червейче се подаваше от дясното му ухо и се губеше под сребристата му коса, като подсказваше, че той вече е сложил слухов апарат.
— Това е донякъде въпрос на история — продължи той. — Едно време, както Рупърт си спомня, учебната програма беше проста, имаше един курс по английска литература. От Беоулф до Вирджиния Улф, който всички студенти изучаваха чрез лекции и седмични семинари, а животът беше семпъл и удобен, ако и малко скучен. Но после, през шестдесетте и седемдесетте, започнахме да добавяме всякакъв род нови курсове, за да внесем интерес и разнообразие, Боб спомена някои от тях — но не премахнахме нищо от първоначалната програма. Така се стигна до една сложна система на избор, изградена върху ядрото от задължителни лекции и семинари. Това можеше да продължи, макар и с известно напрежение, ако имаше достатъчно пари да назначим още преподаватели, но сега, след като парите свършват, на мене ми се струва, че трябва да отворим очи и да видим проблема — сегашната ни програма е претоварена. Приличаме на тримачтов кораб, вдигнал всички платна при постоянно намаляващ екипаж. Работим до изтощение, търчим нагоре-надолу по такелажа, мъчим се да спасим кораба от потъване и нито мислим накъде се движим, нито изпитваме някакво удоволствие от воаяжа. При цялото ми уважение към теб, Боб, не смятам, че комитетът ти се занимава с фундаменталния проблем. Бих ли могъл да те помоля да огледаш нещата още веднъж, преди да ги поставим на разглеждане пред общото събрание?