— Е, това е, значи — каза Робин, когато се върнаха в кабинета й. — Последният ми шанс да запазя работата си отлетя.
— Съжалявам — каза Вик. — Ти наистина си добра в нея.
Робин унило се засмя.
— Благодаря ти, Вик. Мога ли да те използвам като арбитър?
По стъклата на прозорците се стичаха капки дъжд и изкривяваха гледката като през сълзи. Хубавото време от началото на семестъра не трая дълго. Днес нямаше златни момчета и момичета, развличащи се на тревата, а само няколко души, забързани под чадърите.
— Знам какво говоря — каза Вик. — Ти си преподавател по призвание. Вземи например тези метафори и метонимии. Сега напълно са ми ясни. Телевизионни реклами, цветни приложения, начина, по който разговарят хората.
Робин се обърна и му се усмихна широко.
— Много се радвам да чуя това. Щом ти го разбираш, значи всеки би могъл.
— Благодаря, много ти благодаря — каза той.
— Извинявай, не исках да бъда груба. Въпросът е, разбираш ли, Чарлз греши, като смята, че не трябва да преподаваме литературна теория на студентите, защото не са чели почти нищо. Това е неправилна постановка. Никой не е чел по-малко от теб, нали?
— През последните няколко седмици изчетох повече книги, отколкото за всичките години, откакто завърших училище — каза той. — „Джейн Еър“, „Брулени хълмове“, „Даниел Деронда“. Е, него до половината. И този автор тук — той извади от джоба си едно евтино издание на „Култура и анархия“ от Матю Арнолд, дадено за семинара този следобед, и го размаха във въздуха, а-а, и Тенисън. Може да е смешно, но най ми харесва Тенисън. Никога не съм мислел, че ще ми хареса поезия. Сега обичам да уча наизуст части от стихотворения и да ги рецитирам, когато съм сам в колата.
— Вместо Дженифър Ръш? — закачливо каза тя.
— Дженифър Ръш малко ми поомръзна.
— Браво!
— Думите й не се римуват правилно. Тенисън е добър в римите.
— Да, така е. Какво си научил наизуст?
Гледайки я право в очите, той започна да рецитира:
— О, да, много е красиво! — каза Робин след кратка пауза.
— Мисля, че е много подходящо!
— Няма значение — каза бързо Робин. — Откъде е?
— Не знаеш ли? От едно стихотворение, „Локсли Хол, 60 години по-късно“.
— Не се сещам да съм го чела.
— Искаш да кажеш, че аз съм чел нещо, което ти не си? Изумително. — Той изглеждаше по детски доволен от себе си.
— Е, добре — каза тя, — ако си придобил вкус към поезията, значи схемата „Силует“ не е била излишна.
— А за себе си как смяташ?
— Научих се да благодаря на щастливата си звезда, че не ми се налага да работя в завод — каза тя. — Колкото по-скоро построят тези тъмни заводи, за които говорехме, толкова по-добре. Тогава никой няма да е принуден да изкарва прехраната си, като върши едно и също нещо пак до безкрай.
— Как тогава ще си изкарват хляба?
— Няма да има нужда от това. Могат да станат студенти. Роботите ще вършат цялата работа и ще произвеждат блага за всички.
— О, значи все пак си съгласна, че някой трябва да върши работата?
— Признавам, че университетите не растат по дърветата, ако това е, което искаш да чуеш.
— Предполагам, че е точно това.
На вратата се почука и Памела, секретарката на катедрата, подаде главата си.
— Обаждане от чужбина за вас, Робин.
— Здравей — каза гласът на Морис Зап в слушалката на служебния телефон. — Как си?
— Добре, благодаря — каза тя. — А вие как сте? Къде сте?
— И аз съм добре и съм у дома, в Юфория. Нощта е топла и звездна, седнал съм на бюрото си, държа безжичния си телефон и се наслаждавам на гледката към залива, докато говоря. Слушай, прочетох книгата ти. Мисля, че е страхотна.
Робин усети как настроението й полита нагоре като отвързан балон.
— Наистина ли? — каза тя. — Ще го препоръчате ли на университетското издателство?
— Вече го направих. Очаквай писмо от тях. И поискай двойно по-голямо авансово плащане от това, което ти предложат.
— О, едва ли ще имам смелостта да го направя — каза Робин. — Колко ли може да ми предложат?
— Нямам представа, но колкото и да е, искай двойно повече.
— Но те може да кажат не и да ми обърнат гръб.
— Няма — каза Морис Зап. — Това само ще засили интереса им. Но аз не се обаждам само за това. Обаждам се да ти предложа работа.