— Нямам избор — каза Робин. — В тази страна няма бъдеще за мен.
— В момента няма — въздъхна Суолоу. — А най-лошото е, че веднъж заминала, никога вече няма да се върнеш.
— Откъде знаете?
— Така става. Дори да речеш да се върнеш, въпреки ниската заплата тук, ние не можем да си позволим да ти платим разноските за идването на интервю. Но не те обвинявам, че се хващаш за открилата се възможност.
— В такъв случай, ще ми напишете ли препоръка?
— Ще ти напиша блестяща препоръка — каза Филип Суолоу. — Това е най-малкото от многото неща, които заслужаваш.
Робин се върна в стаята си с пружинираща стъпка и объркани мисли в главата. Филип Суолоу успя да отнеме част от привлекателността на предложението на Морис Зап, но за нея това беше приятен шанс да се види ухажвана от потенциален работодател, каквито и да бяха условията. Съвсем беше забравила за Вик и за част от секундата се изненада, че го вижда приведен на един стол край прозореца, зачел се в „Култура и анархия“ на сивата светлина от дъждовния ден. Когато му каза новините, той не показа въодушевление.
— Кога каза, че започвала тази работа? — каза той.
— През есента. Предполагам, през септември.
— Значи нямам много време.
— Време за какво?
— Ами, ти знаеш за какво — да те накарам да промениш мнението си.
— О, Вик — каза тя. — Мислех, че си се отказал от тази глупава идея.
— Не мога да спра да те обичам.
— Стига си сантименталничил с мен — каза тя. — Днес имам щастлив ден. Не ми го разваляй.
— Съжалявам — каза той, като гледаше в краката си. С едната обувка отритна парченце изсъхнала кал от върха на другата.
— Вик — каза тя и поклати глава укорително, — колко пъти трябва да ти казвам, че не вярвам в този род индивидуалистична любов.
— Все така казваш — каза той.
Тя леко се сепна при това.
— Да не искаш да кажеш, че не го мисля наистина?
— Мисля само, че е невъзможно да мислим точно това, което казваме и да казваме точно това, което мислим — каза той. — Мисля, че винаги има разминаване между Аза, който говори и Аза, за когото се говори.
— О-хо! — каза Робин и постави ръце на хълбоците си. — Бързичко усвояваш, няма що!
— Въпросът е — каза той, — ако ти не вярваш в любовта, защо тогава си толкова загрижена за студентите си? Защо се беше загрижила за Дани Рам?
Робин поруменя.
— Това е съвсем различно.
— Не, не е. Те занимават мисълта ти, защото са индивиди.
— По-скоро ме занимава мисълта за знанието и свободата.
— Думи. Знанието и свободата — това са просто думи.
— Точно това обсъждахме на последния семинар. „IL N’Y A PAS DE HORS-TEXTE“.
— Какво?
— „Извън текста няма нищо“.
— Не мога да го приема — каза той, като вдигна брадичка и я прикова с поглед — То би означавало, че нямаме свободна воля.
— Не непременно — каза Робин. — Веднъж осъзнал, че извън текста няма нищо, можеш да започнеш да го пишеш сам.
На вратата се почука и главата на Памела се показа пак.
— Майка ми ли? — каза Робин.
— Не, за г-н Уилкокс — каза Памела.
— Седни, Вик. Благодаря ти, че дойде толкова бързо — каза Стюърт Бакстър от широкото си бюро с единични папки по него, което беше елегантно фурнировано, както и стените в кабинета му, в черен цвят — последната мода в мениджърските кръгове. Колкото по-високо се издигаха хората в конгломерата, беше забелязал Вик, толкова по-огромни ставаха бюрата им и толкова по-малко папки и други принадлежности се виждаха по тях, заобленото бюро от розово дърво на председателя на борда, Сър Ричард Литългоу, беше — при един от случаите, когато Вик се срещна с него в луксозния му апартамент — на последния етаж на сградата — съвършено празно с изключение на една стилна кожена попивателна и сребърно перо за писане. Стюърт Бакстър още не беше постигнал тази съмнителна простота, но подносът му за входяща документация беше практически празен, а в „Изходящи“ спокойно лежеше един-единствен лист. Кабинетът на Бакстър се намираше на осемнадесетия етаж в двадесететажната сграда на „Мидлънд Амалгамейтид“ в центъра на Рамидж. Огромният стъклен прозорец зад гърба му беше с югоизточно изложение и гледаше към еднообразна част от града без нито едно дърво. Сиви, мокри от дъжда покриви на фабрики, складове и еднакви къщи се простираха до хоризонта като вълни на мрачно, мазно море.