— Не бях далече — каза Вик. — Той седна в един от фотьойлите и потъна така ниско, че трябваше да гледа Стюърт Бакстър изотдолу. Вик и без това не обичаше да гледа Стюърт Бакстър под какъвто и да е ъгъл. Той беше хубав мъж и самодоволно съзнаваше този факт. Избръснат безукорно, безупречно подстриган, с равни бели зъби. Позволяваше си да носи ярки цветни ризи с бели яки, над които заобленото му гладко лице здравословно розовееше.
— В университета сигурно? — каза той. — Чувам, че прекарваш доста време там.
— Участвам в схемата „Силует“ — каза Вик. — Втори етап. Изпратих ви уведомително писмо.
— Да, препратих го до председателя. Още нямам отговор. Но аз мислех, че е само предложение.
— Аз самият споменах пред Литългоу за това, по време на едно служебно празненство. Той като че ли реши, че идеята е добра, затова …
— Да беше ми казал, Вик. Обичам да знам с какво се занимават моите управителни директори.
— Правя го в свободното си време.
Бакстър се засмя.
— Казаха ми, че си я бивало тази, дето ти е силует.
— Сега аз съм неин силует.
— Говорят, че сте били неразделни. Водил си я чак във Франкфурт.
Вик се изправи.
— Ако сте ме повикали тук да обсъждаме служебните клюки …
— Не, извиках те по много по-важна причина. Седни, Вик. Кафе?
— Не, благодаря — каза Вик и седна на ръба на фотьойла. — Каква е тя? — Внезапно почувства леден страх в слънчевия си сплит.
— Продаваме „Прингълс“.
— Не може да бъде! — каза Вик.
— Сделката е направена, Вик. Утре ще я обявим. Дотогава разбира се е поверителна.
— Но този месец сме на печалба!
— Малка печалба, Вик. Много малка, като се вземе предвид оборотът.
— Но нещата се подобряват! Леярната излиза от трапа. Ами новата автоматична машина за отливки?
— „Фаундракс“ намира, че е добра инвестиция. Взел си я на добра цена.
— „Фаундракс“? — каза Вик, неспособен да си поеме дъх.
— Да, продаваме я на EFE-Груп — собствениците на „Фаундракс“.
— Това значи ли, че двете компании ще се слеят?
— Струва ми се, че това е идеята. Ще има известни рационализации, разбира се. Нека погледнем истината в лицето, Вик, компаниите в този бранш са твърде много.
— „Прингълс“ вече е провел рационализации — каза Вик. — Аз ги проведох! Назначихте ме на работа, за да променя нещата в завода. Казах, че може да отнеме осемнадесет месеца. Още не е минала и година. А вие ми казвате, че сте го продали на конкурент, който стоеше на колене пред нас.
— Ние всички признаваме, че работата ти е отлична, Вик — каза Бакстър. — Но Бордът реши, че „Прингълс“ не се съвместява с новата дългосрочна стратегия на компанията.
— Мислите си — предизвикателно каза Вик, — че като продадете „Прингълс“ сега, ще можете да отчетете печалба на годишното събрание в края на годината?
Стюърт Бакстър се загледа в ноктите си и не каза нищо.
— Няма да работя под ръководството на Норман Коул — каза Вик.
— Никой не те и моли, Вик — каза Бакстър.
— Значи така, сбогом, благодаря, ето ти едногодишна заплата и гледай да не я изхарчиш наведнъж, така ли?
— Оставяме ти служебната кола — каза Бакстър.
— Много добре.
— Съжалявам, Вик, наистина съжалявам. Казах на хората от EFE-Груп, ако имате малко разум, ще задържите Вик Уилкокс да ръководи новата компания. Но разбрах, че Коул щял да заеме мястото ти.
— Всичко най-хубаво от мен на мръсния негодник.
— Честно казано, Вик, мисля, че ги отблъснаха някои слухове за тебе, които се носят наоколо.
— Какви слухове?
— Ами че си свалил всички постери от стените в завода …
— С подкрепата на Профсъюзите.
— Знам, но това изглежда някак си … ексцентрично. И друго, ходил си всяка седмица в университета.
— В свободното си време.
— Това също е ексцентрично. Оня ден някой ме питаше да не си от някоя секта. Не си, нали?
— Не съм — каза Вик и стана да си върви.
Бакстър също се изправи.
— Ако ти е удобно, можеш да си изнесеш нещата още днес следобед. Не вярвам да искаш да се засечеш с Коул, като дойде утре. — Той протегна ръка през бюрото си. Вик не я докосна, завъртя се на пети и излезе.
Вик бавно подкара към „Прингълс“, или по-скоро колата му бавно го закара дотам като кон с отпуснати юзди, който следва добре познатия път. Съзнанието му беше твърде заето с гняв и тревога, за да може да се концентрира върху шофирането. Не можеше да реши кое е най-лошото — дали мисълта, че цяла година се е бъхтил напразно или обидата, че Норман Коул ще получи наготово всичко, или че скоро ще трябва да съобщи новината на Марджъри. Накрая прецени, че ще е последното. Жълт камион, който се движеше успоредно с него в съседното платно с оранжев надпис „РИВИЕРА СЪНБЕДС“ остро извика в паметта му образа на жена му, суетно разкрасяваща се в къщи, без да подозира какъв гръм е ударил вече живота й. На първо време ще трябва да се откажат от почивката в Тенерифе през лятото. А ако до една година не намери друга работа, може би ще се наложи да продадат къщата и да се преместят в по-скромно жилище, без баня „EN SUITE“.