На пресечката при Уест Уолсбъри Вик слезе от магистралата и продължи след жълтия камион по сивите пусти улици, които се изпълваха с хора само когато работническите смени излизаха, покрай притихнали фабрики с изпочупени табели „Дава се под наем“ на порталите, покрай цехове без прозорци като огромни гаражи в новия индустриален район, покрай сауната на Сюзън и после по „Кони Лейн“. Камионът изглежда се движеше по маршрут, който минаваше покрай „Прингълс“, но за негова изненада зави на паркинга на фирмата и спря точно пред административния блок. Брайън Евърторп слезе от пасажерското място и помаха за благодарност на шофьора, докато отминаваше. С известно закъснение видя Вик да излиза от колата и дойде при него.
— Здравей, Вик. Мислех, че днес ти е ден за учене.
— Друго се появи. А какво е станало с колата ти?
— Закъса в оня край на града. Превключвателя, струва ми се. Оставих я на гараж и дойдох на стоп. Сериозно ли е?
— Какво?
— Това, другото.
— Би могло да се каже.
— Изглеждаш стреснат, Вик, ако нямаш нищо против, че ти го казвам. Като някой, дето току-що е блъснат.
Вик се поколеба, изкушен да сподели с Брайън Евърторп — не поради благодетелен импулс да го предупреди за промените, а просто за да облегчи собствените си чувства, да предаде усещането си за шок на някой друг и да наблюдава влиянието му. А ако Евърторп изпусне информация пред други, какво толкова? Защо да се тревожи от евентуалните неприятности за Стюърт Бакстър и „Мидлънд Амалгамейтид“?
— Ела в кабинета ми за минутка — каза той, без да мисли.
Фоайето на приемната беше пълно с мебели и кашони. Насред хаоса Шърли, Дорийн и Лесли разкъсваха найлоновата опаковка на нов голям бежов диван, пискайки от радост. Като уловиха погледа на Вик, двете изприпкаха към местата си. Шърли, която беше на колене, с труд се изправи и придърпа полата си.
— О, здравейте, Вик. Не ви очаквахме днес.
— Промених решението си — каза той, оглеждайки се. — Пристигнали са нови мебели, а?
— Решихме да ги разопаковаме. Искахме да ви изненадаме.
— Толкова са хубави, г-н Уилкокс — каза Дорийн.
— Чудесен материал — каза Лесли.
— Не е лош — каза той, като смушка тапицерията, мислейки си — още един бонус за Норман Коул. — Освобождаваме се от старото, нали така, Шърли? Докато вървеше към кабинета си, той си помисли дали трите жени ще останат след сливането на компаниите. Вероятно да — винаги има нужда от секретарки и телефонистки. Брайън Евърторп обаче сигурно нямаше да оцелее.
Вик затвори вратата на кабинета си, каза на Брайън Евърторп да не издава нищо и му каза новината.
Брайън Евърторп каза:
— Хм — и поглади бакенбардите си.
— Не изглеждаш много изненадан.
— Виждах, че натам вървят нещата.
— Аз пък нищо не подозирах — каза Вик. Той вече съжаляваше, че каза на Евърторп. — Мене няма да ме задържат. За теб не знам.
— О, и мене няма, знам.
— Изглеждаш забележително весел.
— Работя тук от доста време. Вече имам право на пенсия.
— И така да е.
— А и имам резервен изход.
— Какъв резервен изход?
— Преди известно време вложих малко пари в една работа — каза Брайън Евърторп. — Сега вече никак не са малко. — Той извади картичка от джоба си и му я показа.
Вик я погледна.
— „Ривиера Сънбедс“? Това беше камионът, от който слезе преди малко.
— Да, бях там, когато колата ми се развали.
— Бизнесът върви, значи?
— Фантастично. Особено по това време на годината. Всичките тези жени в Рамидж, дето се готвят за две седмици почивка на Майорка или Корфу. Те не искат, разбираш ли, да отидат първия ден на плажа такива бели като сланина, затова наемат някое от нашите легла и си правят тена в къщи. Като се върнат пък, наемат друго, за да си запазят тена. Непрекъснато разширяваме бизнеса. Миналата седмица купихме още петдесет легла от Тайван. Невероятно изгодно.
— Значи си ангажиран всеки ден?
— Наглеждам нещата. Имам голям опит, нали знаеш — каза Брайън Евърторп и приглади бакенбардите си. — Използвам контактите си да рекламирам дейността. Визитка тук, визитка там.