Вик се насили да запази хладнокръвие, за да изслуша пълните признания на Евърторп.
— Искаш да кажеш, че от сума ти време си мислел за интересите на „Ривиера Сънбедс“, вместо да отдаваш всичките си сили на „Прингълс“. Етично ли е това?
— Дали е етично? — Брайън Евърторп гръмогласно се засмя. — Чуй се само, Вик. А етично ли е това, което „Мидлънд Амалгамейтид“ ни причиняват?
— Според мене, то е цинично, то е глупаво. Но не виждам нищо неетично в него. Докато ти си работил за себе си в служебно време. Исусе, ясно защо никога не можехме да те намерим, като те потърсехме — избухна той. — Сигурно си разнасял легла по домовете.
— Е, разнасях по някое отвреме навреме, колкото да върви търговията. Друго си е, когато парите са си твои, Вик. Но не, ролята ми там е малко по-важна. Всъщност, няма да се учудя, ако един ден стана шеф. С няколкото заплати, които ще взема при пенсионирането, мога да купя по-голям дял.
— Не ги заслужаваш тези няколко заплати — каза Вик. — Заслужаваш ритник в задника. Мисля да докладвам на Стюърт Бакстър.
— Хич не ме разтревожи — каза Брайън Евърторп. — Той е един от главните акционери в „Ривиера Сънбедс“.
Вик установи, че има много малко лични принадлежности в кабинета си. Тефтерче върху бюрото, фотография в рамка на Марджъри и децата от преди десет години на брега в Торки, настолна запалка, подарък от „Рамкол“ при напускането му, няколко справочника, един стар пуловер и счупен чадър в шкафа — това горе-долу беше всичко. Събираше се в найлонова пазарска торбичка. Въпреки това, Шърли любопитно се загледа в него, докато минаваше от кабинета към външната врата. Може би Брайън Евърторп вече й беше казал, че напуска.
— Пак ли излизате? — каза тя.
— Прибирам се у дома.
— Обадих се на едни търговци на употребявани вещи, ще дойдат утре да приберат старите мебели.
— Дано и новите бъдат толкова здрави, колкото тези тук — каза Вик, като я гледаше право в очите. — Този диван понасяше доста големи натоварвания.
Шърли прибледня, после силно се изчерви.
Вик се почувства леко засрамен от себе си.
— Довиждане, Шърли, благодаря за всичко — каза той и бързо излезе.
Без да се бави повече, той подкара към къщи по най-бързото платно на магистралата, като изпреварваше всички от желание по-скоро да привърши с неприятната част. Марджъри усети, че нещо не е наред, още щом го видя на стъпалата пред кухнята. Тя беше застанала край мивката с престилка на кръста и белеше картофи.
— Рано се връщаш — и изпусна един картоф, който с плясък цопна във водата. — Какво има?
— Направи по една чаша чай и ще ти кажа.
Тя го изгледа втренчено и сплете пръсти, за да спре треперенето им.
— Кажи ми сега, Вик.
— Добре. „Прингълс“ е продаден на EFE-Груп и се слива с „Фаундракс“. Съкратен съм. Считано от утре.
Марджъри се приближи и го прегърна.
— О, Вик — каза тя. — Колко ми е жал за теб! След толкова работа …
Той се беше приготвил за сълзи, дори за истерия. Но Марджъри беше необичайно спокойна и той самият се почувства необичайно трогнат от всеотдайността, която прозвуча в отговора й. Погледна над раменете й към гладките повърхности на кухненските мебели и всичките блестящи джунджурийки по тях.
— Ще си намеря друга работа — каза Той. — Но може да отнеме време.
— Сигурно, скъпи. — Марджъри говореше почти весело. — Ти знаеше за това, нали? От известно време насам си знаел, че така ще стане. Затова беше толкова странен.
Вик се поколеба. Той самият беше толкова жестоко измамен, и така му се гадеше от мисълта за предателството, че за миг се изкуши да й каже истината. Но най-малкото, което нейната преданост заслужаваше, беше милостива лъжа.
— Да — каза той. — Знаех.
— Трябваше да ми кажеш — каза тя, като отдръпна главата си и му кимна леко. — Толкова се тревожех. Мислех, че ще те загубя.
— Че ще ме загубиш ли?
— Мислех си, че е замесена жена.
Той се разсмя и леко я плясна по задника.
— Хайде, направи две чаши чай — каза той. — С известна изненада осъзна, че не се беше сещал за Робин Пенроуз от момента, когато Стюърт Бакстър му съобщи новината.
— Ще го донеса в хола. Баща ти е там.
— Баща ми? Какво прави тук?
— Просто се отби. Понякога идва, за да ми прави компания. Той знае, че нервите ми не са добре.
— Не му казвай — каза Вик.
— Добре — отвърна Марджъри. — Но в утрешните вестници ще го пише, нали?
— Права си — каза Вик.
Те събудиха възрастния мъж, който дремеше в един фотьойл и го ободриха с чаша силен чай, а после му съобщиха новината. Той я прие изненадващо добре. На него му се стори, че заплатата, която Вик ще получи при съкращаването, си е направо малко съкровище, от което той ще може да живее безкрайно, и Вик не му отне илюзията — поне не веднага. Когато трите деца влязоха едно след друго и им казаха, събирането се превърна в нещо като семеен съвет и Вик разясни последиците.