— Тази история вярна ли е? — Робин си спомни шарената пластмасова фигура на момченце с къси панталонки, фуражка и краче в окови, което държеше кутия с процеп за монети — нямаше друга такава в Мелбърн, беше донесена там от един англичанин-имигрант, собственик на магазин — но тя нямаше спомен за случката с вуйчо й Уолтър.
— Разбира се, че е вярна. — Майка й почти се обиди, като вярващ, който брани светото писание. — Няма ли да е чудесно, ако вуйчо ти си е спомнил за теб в завещанието си?
— Сигурно ще ми дойде добре — каза Робин. — Тъкмо получих сметките за къщата. Между другото, мамо, най-вероятно ще замина за Америка. — Робин разказа на майка си за предложението на Морис Зап.
— Е, детето ми — каза г-жа Пенроуз, — няма да ми е лесно, ако бъдеш далеч, но надявам се да е само за година-две.
— Там е работата — каза Робин, — че ако замина, едва ли ще се върна. Но кой знае, може пък да се появи работа в Англия.
— Направи, каквото смяташ, че е най-добре за теб, мила — каза майка й. — Чувала ли си се с Чарлз напоследък?
— Не — каза Робин и приключи разговора.
Следващата сутрин, като слезе на долния етаж, намери две писма пред вратата. Едното беше от майка й, с писмото от Мелбърн вътре, а другото беше адресирано от ръката на Чарлз. За да отложи още малко очакваното удоволствие от предполагаемото наследство, тя отвори първо писмото от Чарлз. Той пишеше, че се справя добре в банката, макар че работното време е дълго и в края на деня се чувства изтощен. Но нещата между него и Деби не вървели и той е напуснал жилището на Деби.
„Тя ми се струваше толкова необичайна личност, че отначало се подведох. Взех остроумието й за интелигентност. Честно казано, скъпа, тя е доста глупава. Според мен, такива са повечето дилъри на чужда валута — дай им да въртят електронна рулетка цял ден. За нищо друго не мислят. Като се върна у дома след изморителен ден в банката, имам нужда от цивилизован разговор, а не от още приказки за позиции и проценти. След известно време започнах да гледам телевизия като извинение, че не я слушам. После реших, че трябва да живея отделно. Купих си мезонет в един от новите квартали — ипотекиран до последната вещ, разбира се, но имотите в Лондон поскъпват средно с петдесет паунда на ден в момента, така че съвсем не съм на загуба. Мислех си дали няма да се съгласиш да наминеш през уикенда. Можем да отидем на театър или да обиколим галериите.
Знам какво ще си помислиш — «О, не, вече не», и съм съгласен, че начинът, по който късаме и се събираме отново е абсурден, защото изглежда, че накрая нищо няма да излезе. И си мисля дали пък не е време да се подчиним на неизбежното и да се оженим. Нямам предвид на всяка цена да живеем заедно. Очевидно, докато аз съм в Лондон, а ти в Рамидж, това е невъзможно, но нека поне се опитаме да сложим ред в отношенията си. И ако не можеш да намериш друга работа, когато договорът ти в Рамидж изтече, може би ще предпочетеш да бъдеш безработна в Лондон, вместо в Рамидж. Аз съм уверен, че ще изкарвам достатъчно дотогава, за да те издържам и мисля, че с мен ще живееш както преди, ако не и по-добре. Не виждам причина да не продължиш да извършваш научна работа и да имаш публикации, без да ходиш на работа. Помисли за това. И моля те прескочи през някой уикенд.
С обич: Чарлз“
— Хм! — каза Робин и прибра писмото в плика му. Отвори второто. То я информираше с дълги и сложни юридически термини, че е единствена наследница на вуйчо си Уолтър и че е оставил едно имение, оценено на триста хиляди австралийски долара след удържане на такси и данъци. Робин извика от радост и припна да провери курса на валутата в „Гардиън“. След това телефонира на майка си.
— Права беше, мамо, вуйчо Уолтър наистина ми е завещал нещичко.
— Колко, милата ми?
— Ами — каза Робин, — като си платя наема, тока и водата, смятам да ми останат около сто шестдесет и пет хиляди осемстотин и петдесет паунда, плюс минус няколко.
Госпожа Пенроуз изпищя и като че ли изпусна телефона. Робин я чуваше как вика, докато съобщава новината на баща й, който очевидно беше в банята. После тя се върна на телефона.
— Поздравления от татко ти. Много се радваме за теб. Каква сума само!
— Ще си я поделим, разбира се.
— В никакъв случай, Робин, това са си твои пари. Вуйчо Уолтър ги е оставил на тебе.
— Но това е толкова ексцентрично. Той почти не ме познаваше. Татко трябваше да получи тези пари, той е най-близкият роднина. Или пък поравно между мен и Бейсил.
— Бейсил вече има повече, отколкото е полезно за него. А ние с баща ти сме напълно добре, все пак благодаря за щедростта от твоя страна, мила. Сега няма да се налага да заминаваш за Америка.