— Защо? — каза Робин, а въодушевлението й се поизпари.
— Ами няма да има нужда. Можеш да си живееш от лихвите върху сто шестдесет и пет хилядите.
— Предполагам, че си права — каза Робин, — но аз всъщност не искам да стоя без работа.
Дъждът спря през нощта. Утрото сега е ведро и слънчево, без нито едно облаче в небето — един от тези редки дни, когато атмосферата на Рамидж изглежда пречистена от замърсяванията и наблюдаваните обекти изпъкват с недокосната яснота. Робин, облечена в памучна рокля с копчета отгоре до долу и по сандали, излиза от дома си в топлия, прозрачен въздух, спира за момент, поглежда нагоре и надолу по улицата и поема дълбоко дъх с такава радост, сякаш е на плажа.
Тя мята тежката си чанта върху пасажерското място и сяда на кормилото, при което прашното й, очукано рено изскърцва на ресорите си. Двигателят хрипти астматично няколко секунди, докато се изкашля и запали. С приятните тръпки на бъдещ собственик, през ума й минава мисълта, че скоро ще бъде в състояние да замени това Рено за чисто нова кола, нещо мощно и фрапантно. Може да побърка Бейсил от завист, като си купи порше. Не, не порше, мисли си, като си спомня проповедите на Вик срещу чуждите коли. Лотус може би, макар че в него трудно ще влезеш с пола. После си мисли, колко нелепо, реното е напълно достатъчно за нуждите ми, трябва му само нов акумулатор.
Робин кара бавно и внимателно към университета. Съзнава, че носи ценния товар на късмета и усеща почти суеверен страх да не би някой шофьор-маниак да изскочи внезапно от странична пресечка и да я размаже. Но стига до двора на университета без инциденти. Като минава покрай къщата на Уилкокс на „Авондейл Роуд“, мярва една ръка, може би на Марджъри, която изтръсква парцал за прах от прозорец на горния етаж и си помисля защо ли Вик така изведнъж изчезна от занятия и повече не се върна. Паркира колата под една липа — мястото е свободно, другите шофьори го избягват заради лепкавите топчета, които падат от клоните му, но Робин харесва патината, която те придават на избелялата боя — и с чанта в ръка се запътва към сградата на хуманитарния факултет. Слънцето топло грее върху червените тухли и проблясва по младите листа бръшлян. Лек дъх от пара се вие над съхнещите морави. Робин върви с лека, бодра стъпка и размахва чантата (по-лека, отколкото беше през януари, защото изпитите наближават и натоварването й с часове намалява), усмихва се и поздравява познати колеги и студенти, които среща във фоайето, по стълбите или на площадката пред катедрата по английски език.
Боб Бъсби, който тъкмо забожда обява на таблото, й маха с ръка да дойде.
— Следващия понеделник ще има извънредно общо събрание за обсъждане на последиците от писмото — казва той. — Нещо не ми харесва тази работа. — Той понижава глас до поверителен шепот: — Чух, че може да ни напуснеш по-рано от очакваното. Не казвам, че те виня.
— Кой ти каза? — каза Робин.
— Просто слухове.
— Добре, ще ти бъда благодарна, ако не ги разпространяваш по-нататък — казва Робин. Тя продължава пътя си по коридора, за миг обезпокоена от любопитството на Боб Бъсби и недискретността на Памела — защото нямаше кой друг, освен нея, да пусне новината. Робин си отбелязва наум, като мислено дебело го подчертава, да не казва на никого в катедрата за наследството.
Както обикновено, някой я чака, застанал до вратата. Когато наближава, вижда, че това е Вик Уилкокс; тя не го разпознава изведнъж, защото не е облечен с обичайния си тъмен делови костюм, а е по трикотажна риза с къс ръкав и добре изгладени леки панталони. Той държи две книги.
— Не те очаквах — казва тя, като отключва вратата на кабинета си. — Идваш да наваксаш пропуснатото вчера?
— Не — казва той и влиза след нея, като затваря вратата. — Дойдох да ти кажа, че няма да идвам повече.
— О, — казва тя. — Добре тогава, няма значение. Занятията почти са приключили. Няма да ти е интересно да ме гледаш как оценявам изпитни работи. Има ли нещо в „Прингълс“?
— Аз нямам вече работа в „Прингълс“ — казва той. — „Прингълс“ е продаден на групата, която притежава „Фаундракс“. Затова ми се обадиха вчера по телефона. Безработен съм, считано от днес. — Той повдига ръце и посочва непретенциозното си облекло, сякаш то е знак на понижения му статут.
След като й разказва с повече подробности, тя казва:
— Изхвърлили са те просто така, без да те уведомят предварително?
— Боя се, че да.
— Но това е чудовищно!
— Щом веднъж са решили, те не се занимават повече. Знаят, че бих могъл да им направя номер, ако остана още една седмица, за отмъщение. Не че ще си правя труда да отмъщавам.