— Извинявам се, може би беше малко грубо от моя страна, но … Надявам се да не заминете, Робин. Вие сте най-добрият преподавател в катедрата, всички го казват. А и после няма да има кой да води „Жените в литературата“.
— Има ли нещо друго, Мариън?
Момичето въздиша и поклаща глава. Подготвя се да тръгва.
— Между другото — казва Робин, — Твоята фирма изпълнява ли поръчки за целувкограми в Лондон?
— Не, по принцип не. Но там имат отделен бранш — казва Мариън.
— Иска ми се да изпратя горилограма до един човек в Лондон — казва Робин.
— Мога да ви дам името на агенцията — казва Мариън.
— Можеш ли? Благодаря ти. Съобщението трябва да бъде предадено в една лондонска банка някъде преди обяд. Как би могъл мъж в костюм на горила да мине през рецепцията?
— О, ние се преобличаме след това, в тоалетните — казва Мариън.
— Добре тогава — казва Робин. — Очаквам адреса на агенцията, Мариън.
Когато Мариън излиза, Робин изважда лист А 4 и започва да пише кратко стихотворение, като се усмихва сама на себе си. Скоро на вратата пак се почуква и Филип Суолоу се промушва внимателно.
— А, добро утро, Робин. Може ли за минутка? — Той сяда на стола, освободен от Мариън. — Изпратих препоръката ти в Америка.
— Толкова бързо! Много ви благодаря!
— В нея не съм показал ни най-малко желание да се отърва от теб, уверявам те, Робин. Всъщност, не знам как бихме се оправили без теб следващата година. Много студенти са се записали вече за курсовете ти.
— Но нали ми казахте още през януари — казва Робин, — ако отнякъде се появи работа, да кандидатствам.
— Да, да, права си.
— Никак не ми се ще да емигрирам, но търся работа.
— А, добре, точно затова дойдох да поговорим. Най-сетне открих какво означава „виремент“.
— Виремент?
— Да, спомняш ли си … Намерих думата в ревизирания речник на Колинс. Тя означава свободно използване на фондовете от бюджета, които са отпуснати по дадено направление, за други цели. Досега не сме правили виремент в катедрата, но следващата година смятам да направим.
— Тоест?
— Ами, ако решим да съкратим някои операции в катедрата, можем да пренасочим финансовите ресурси. Тъй като катедрата по английски език е пълна със студенти, а някои от по-малките катедри са на ръба на изчезването, има шанс да запазим мястото, освободено от Рупърт, въпреки задаващите се нови съкращения.
— Разбирам — казва Робин.
— Това е само възможност — казва Филип Суолоу. — Не мога да гарантирам нищо. Само си помислих дали при тези обстоятелства няма да пожелаеш да останеш през следващата година и да видиш какво ще може да стане.
Робин се замисля. Филип Суолоу я наблюдава. За да избегне напрегнатия му поглед, Робин обръща стола си и гледа през прозореца към зеления квадрат на двора. Студентите, призовани от слънцето навън, започват да се скупчват на двойки и малки групички, като разстилат горните си дрехи и слагат чантите си на земята, за да се предпазят от влажната трева. На една от полянките, някакъв градинар — млад чернокож в масленозелени работни дрехи, бута нагоре-надолу моторна косачка между налягалите студенти. Като видят, че попадат на пътя му, студентите стават и се преместват, заедно с принадлежностите си, като ято вдигнати птици. Градинарят може би е на тяхната възраст, но помежду им не се прави никакъв опит за общуване — нито кимване, нито усмивка или дума, нито дори поглед. Студентите не показват открито пренебрежение, нито явно незачитане към работата на младия градинар — просто двете страни взаимно се избягват по инстинкт. Физически почти допиращи се, те всъщност живеят в два различни свята. Това като че ли е типичният британски начин за боравене с класовите и расови различия. Спомняйки си утопичната визия за двора на университета, залят от работници, Робин горчиво се усмихва на себе си. Още много път ще трябва да се измине.
— Добре — обръща се тя към Филип Суолоу. — Оставам.