(Робин влиза в дългата, тясна дневна, образувана чрез разбиване на преградната стена между предната и задна дневна в къщичката; тази стая й служи и за кабинет. Навсякъде има книги и периодика — на рафтовете, на масата, по пода; по стените — постери и репродукции на художници-модернисти, край камината — саксии с поизсъхнали стайни растения, на писалището — компютър BBC-микро и монитор, а край него купчини отпечатани на иглен принтер листи — първите глави от „Ангелите на домашното огнище и нещастните жени“. Робин си проправя път по пода към бюрото, като внимателно стъпва с хубавите си ботушки по местата, незаети от книги, броеве на „CRITICAL INQUIRY“ и „WOMEN’S REVIEW“, грамофонни плочи с Бах, Филип Глас и Фил Колинс (музикалният й вкус е еклектичен) или тук-там оставена чаша. Тя вдига от земята кожена чанта модел „Гладстон“ и започва да я пълни с нещата, които ще й трябват през деня: многократно прелиствани, подчертавани и пълни с бележки в полетата книги: „Шърли“, „Мери Бартън“, „Северът и Югът“, „Сибил“, „Алтън Лок“, „Феликс Холт“, „Трудни времена“; лекциите й — палимпсест от собственоръчно нанесени поправки с разноцветно мастило, под които първоначалният текст вече едва се чете; и дебел наръч студентски есета, прегледани през коледната ваканция.
Връщайки се в кухнята, Робин завърта термостата на парното отопление към по-нисък градус и проверява дали задната врата на къщата е заключена и резето пуснато. В коридора увива около врата си дълъг шал, облича късо палто от кремав памучен плат с ватирана подплата, широки рамене и прикачени ръкави, и излиза през фронталната врата. На улицата отвън е паркирана колата й, червено петгодишно рено-файв с жълт стикер на задното стъкло: АНГЛИЯ СЕ НУЖДАЕ ОТ УНИВЕРСИТЕТИ. По-рано това беше втората кола на родителите й, Робин я купи изгодно от тях, когато майка й реши да я замени с нова. Тя върви добре, въпреки че акумулаторът й е вече поизтощен. Робин завърта ключа за запалване, като сдържа дъха си, дочувайки бронхиалната кашлица на стартера, после издиша с облекчение — двигателят запалва.)
Три години не изглеждаха вече толкова дълъг период, когато едната от тях беше изтекла и макар Робин да чувстваше удовлетворение, че колегите й високо я ценят, разговорите в университета през онези дни бяха само за по-нататъшни съкращения, затягане на колана, влошаване на съотношението преподаватели-студенти. И все пак, тя беше оптимист. Робин по природа беше оптимист. Вярваше в щастливата си звезда. Но бъдещето на кариерата й беше извор на непрекъснати тревоги, защото дните и седмиците от назначението й в Рамидж се изнизваха като в показания на таксиметър. Връзката й с Чарлз беше друга причина за безпокойството й.
Каква беше тази връзка всъщност? Трудно бе да се каже. Не беше брак, а пък приличаше на такъв, дори повече от някои истински бракове — домашен, познат, предан. Веднъж, още в ранните дни на съжителството им в Кембридж, един симпатичен и умен асистент от Йейл определено насочи вниманието си към Робин и тя беше доста заслепена и развълнувана от събитието (той я ухажваше с зашеметяваща комбинация от най-новата постфройдистка терминология и смайващо откровени сексуални предложения, така че никога не беше съвсем сигурна дали той говори за лакановия символичен фалос или за своя собствен). Но в крайна сметка се отдръпна в последния момент със съзнанието, че Чарлз я очаква с мълчалив укор някъде в периферията на зрителното й поле. Тя беше твърде искрена, за да го мами и твърде благоразумна, за да го замени с човек, чийто интерес вероятно нямаше да трае дълго.
Когато Чарлз получи мястото в Съфолк, родителите им и от двете страни упражниха известен натиск да сключат най-сетне брак. Чарлз беше склонен. Робин възмутено отхвърли идеята. „Какво искаш да кажеш?“ — попита тя майка си. „Че трябва да отида да поддържам дома на Чарлз в Ипсуич? Да се откажа от докторантурата си, той да работи, а аз да му раждам деца?“ „Но, скъпа, разбира се, че не“ — каза майка й. — „Няма причини ти самата да се отказваш от научната си кариера. Ако това е най-важното за тебе“. Тя успя да вложи в последната фраза съжаление и неразбиране. Тя самата никога не се бе стремила към научна кариера, намирайки пълно удовлетворение в това, да помага на съпруга си като негова машинописка и секретарка в свободното й от домакинстване и градинарство време. „Именно това е най-важното за мене“ — каза Робин така свирепо, че майка й се отказа от темата. Робин имаше репутация на волева личност в семейството, а брат й Бейсил, който не се изразяваше особено ласкателно за нея, се оплакваше, че все тя се налага. Много се разказваше една случка от австралийското й детство, показателна в това отношение — как на тригодишна възраст, само със силата на волята си, накарала чичо си Уолтър (който я бил завел на разходка по местните магазини) да пусне всичките пари, които носел, в благотворителна каса, направена от гипс във формата на момченце-инвалид, след което чичото така се засрамил от извършената лудост, че не посмял да поиска назаем от роднини и останал без бензин на връщане към овцевъдната си ферма. Самата Робин, разбира се, тълкуваше тази анекдотична история в благоприятна за себе си светлина, като предсказваща по-късното й отдаване на прогресивни каузи.