Хъркането на Марджъри се усилва. Раздразнен, Вик грубо я смушква. Хъркането спира, без тя въобще да се събуди. В другите спални трите им деца също спят. Отвън бушува зимна виелица, блъска по стените на къщата и свисти в клоните на дърветата. Той се чувства като капитан на спящ кораб, сам на руля, направляващ своя несъзнаващ нищо екипаж през опасни морета. Струва му се, че е единственият буден човек в целия свят.
Будилникът започва да пищи.
Мигновено, чрез някаква извратена химическа реакция на тялото или нервната му система, той се чувства уморен и сънен и няма желание да напусне топлото легло. Натиска бутона за доспиване върху часовника с привично движение и заспива на секундата. Пет минути по-късно, алармата отново го събужда с настойчиво пищене като някаква механична птица. Вик въздъхва, удря бутона за изключване, светва нощната лампа от своята страна (нагласена на минимална яркост заради Марджъри), става от леглото и, като стъпва меко по плътния килим, се отправя към банята EN SUITE1, свързана със спалнята, като внимава да не светне лампата вътре, преди да е затворил вратата.
Вик уринира — задача, изискваща значителна точност и концентрация, тъй като тоалетната чиния е поставена ниско и формата й е елегантно изтънена. Не го е кой знае колко грижа за пурпурната гарнитура („Синя слива“ — така рекламната брошура на агенцията по имоти беше нарекла цветовия нюанс), но това беше едно от нещата, които привлякоха Марджъри при купуването на къщата преди две години — банята с раковинообразната мивка, позлатените кранове, ваната на нивото на пода, тоалетната и бидето с аеродинамични форми. И най-вече фактът, че е „EN SUITE“. „Винаги съм искала баня EN SUITE“, казваше тя на гостите, на приятелките си по телефона, а може би и — той не би се изненадал — на търговските пътници, дошли до вратата на дома им, или на непознатите, с които завързваше разговор на улицата. Човек можеше да си помисли, че „EN SUITE“ е най-прекрасната фраза от всички езици на света, ако се съди по това, че Марджъри правеше всичко възможно да я вметне при разговор. Ако пуснеха парфюм „EN SUITE“, Марджъри щеше да го използва.
Вик изтръсква последните капки от пениса си, като внимава да не изпръска влакнестото розово найлоново покритие на пода, и пуска водата. Къщата има четири тоалетни, нещо, което предизвиква загриженост у бащата на Вик. „ЧЕТИРИ тоалетни?“ — каза той, когато за пръв път разгледа къщата. — „Добре ли ги преброих?“ „Какво толкова, татко?“ — насмешливо му отвърна Вик. — „Боиш се, че нивото на подпочвените води ще се вдигне, ако ги промием всичките наведнъж?“ „Не, но като вземете да плащате водата, а? Тогава ще видите вие“. Вик се опита да спори с него, че няма значение колко тоалетни имаш, важното е колко пъти ги използваш, но баща му беше убеден, че толкова много тоалетни поощряват излишното ходене по нужда и следователно само хабят вода.
За това може би беше прав. Къщурката на баба му в Истън, сгушена между други къщи, плътно долепени до нея, беше с външен клозет и човек отиваше в него, само ако наистина беше на зор, особено през зимата. Тяхната собствена къща по онова време беше едно стъпало по-високо на обществената стълбица в сравнение с бабината и имаше вътрешен клозет — тъмно, тясно помещение на площадката между първия и втория етаж, което винаги леко насмърдяваше, колкото и препарати да изливаше майка му в тоалетната чиния. Той си спомняше живо онази жълтеникава керамична чиния, търговска марка „Челинджър“, голямата лакирана дървена седалка, винаги приятно топла при сядане, и дългата верига, висяща от високо разположеното казанче, завършваща с топчеста дръжка от тук-там поразядена гума. Той обичаше да тренира удар с глава, като запращаше гуменото топче от стена на стена, докато седеше там — като ученик постоянно имаше запек. Майка му се оплакваше от следите, оставени по боядисаните с туткалена боя стени. Сега той е горд собственик на четири тоалетни — „Синя слива“, „Авокадо“, „Слънчоглед“ и една бяла — всичките с парно. Може би точно това е един от най-добрите показатели за успех в живота.