Те не продължиха да „живеят заедно“ дори в чисто концептуалния смисъл на много академични двойки, които познаваха, разделени от работата си. Когато Чарлз идваше, се държеше като гост, а когато заминаваше, не оставяше лични принадлежности след себе си. Но неизменно, при всички случаи те спяха заедно. Странна връзка, несъмнено. Нито брак, нито съвместно домакинство, нито любовна история. По-скоро развод, след който двете страни понякога се срещат за компания и сексуално удоволствие без обвързване. Робин не е сигурна дали това е възхитително модерно и разкрепостено или пък — извратено.
Ето това са нещата, които тревожат Робин, докато влиза с колата си през портала на университета с кимване и усмивка към човека от охраната в малка остъклена постова кабина: лекцията й за промишления роман, бъдещето на работата й и връзката й с Чарлз — в този ред на поява не толкова по важност, колкото по неотложност. Действително, притесненията й относно Чарлз рядко достигат нивото на осъзната тревога, а пък притесненията й за лекцията са, тя напълно съзнава това, тривиални и механични. Проблемът не е, че не знае какво да каже, а че няма достатъчно време да каже всичко, което знае. Посветила е около десет години от живота си на промишления роман от деветнадесети век и продължава да трупа идеи и прозрения по темата, дори след публикуването на книгата й. Държи пълни със записки кутии, които дори е картотекирала. Вероятно знае за промишления роман на деветнадесети век повече от всеки друг на света. Как може цялото това знание да бъде кондензирано в петдесетминутна лекция пред студенти, които не знаят нищо по въпроса? Тук научните и педагогически интереси се разминават. Робин най-обича да деконструира текста, да изследва пропуснатото и недоизказано в него, да открива какво липсва, да изложи идеологическите грешки, да направи срез на сложните и неясни семиотични кодове и литературни конвенции. А студентите искат само да получат основна фактология, която да им помогне при четенето на самите романи, искат да ги видят като просто и ясно отражение на „действителността“, за да напишат след това прости и ясни есета, колкото да си вземат изпита.
Робин паркира колата си на един от красиво оформените паркинги на университета, измъква чантата си „Гладстон“ от задната седалка и тръгва към факултета. Походката й е бавна и изящна. Държи главата си изправена, а червено-златистите й къдрици са като факла в сивата, мъглива атмосфера. Човек не би и помислил, че е така претоварена с безпокойства, като я гледа как пресича двора, усмихвайки се на хората, които познава с грейнал поглед и гладко чело. И наистина, тя носи тревогите си с лекота. Тя е млада, уверена и не съжалява за нищо.
Влиза във фоайето на Хуманитарния блок, коридорите и стълбите му са пълни със студенти; въздухът вибрира от виковете и смеховете им — поздравяват се с първия учебен ден на новия семестър. Пред канцеларията на катедрата среща Боб Бъсби, представител на факултета пред местния комитет на Асоциацията на университетските преподаватели, който тъкмо забожда лист хартия на таблото за обяви на Асоциацията. Бележката носи заглавие: „ЕДНОДНЕВНА СТАЧКА, СРЯДА, 15 ЯНУАРИ“. Като разкопчава палтото си и сваля шала, тя чете над рамото му: „Еднодневен протест … срещу съкращенията … намаляване на заплатите … постове ще бъдат поставени на всеки вход към университета … доброволци да се запишат при представителите на катедрите … молим колегите, които няма да участват, да не идват в университета в деня за протест“.
— Запиши ме за постови, Боб — казва Робин.
Боб Бъсби, който в момента се мъчи да издърпа едно кабърче от таблото, извърта черната си брада към нея.
— Наистина ли? Много смело от твоя страна.
— Защо?
— Ами, нали знаеш, като млад преподавател на временна бройка … — Боб Бъсби изглежда леко объркан. — Никой няма да те обвини, ако решиш да стоиш настрана.
Робин възмутено изсумтява:
— Това е въпрос на убеждения.
— Добре тогава. Записвам те.
Той се заема пак с работата си върху таблото за обяви.
— Добро утро, Боб. Добро утро, Робин.
Те се обръщат и виждат Филип Суолоу, който очевидно току-що пристига, тъй като все още не е съблякъл доста раздърпания си анорак; стиснал очукано куфарче в ръка. Той е висок, слаб, приведен в раменете, със сребристо-сива коса, доста пооредяла над слепоочията, къдреща се върху яката зад врата му. Робин знае от колеги, че някога е ходел с брада и оттогава все си попипва брадичката, сякаш му липсва.
— О, здравейте, Филип — казва Боб Бъсби.
Робин казва само:
— Здравейте.