Тя никога не е сигурна как трябва да се обръща към ръководителя на катедрата. „Филип“ изглежда прекалено фамилиарно, „Професор Суолоу“ — прекалено официално, „Сър“ — невероятно сервилно.
— Добре ли си починахте? Готови ли сте за нови битки? Отлично! — Филип произнася тези баналности, без да чака отговор. — С какво се занимаваш, Боб? — Лицето му посърва, като прочита заглавието на обявата. — Мислите ли, че стачката може да помогне с нещо?
— Да, ако всички са единни — казва Боб Бъсби. — Включително тези, които гласуваха „против“ при допитването.
— Аз бях един от тях, да си призная — казва Филип Суолоу.
— Защо? — храбро възкликва Робин. — Нали трябва да направим нещо. А не да приемаме съкращенията като неизбежни. Трябва да протестираме.
— Съгласен съм — казва Филип Суолоу. — Просто се съмнявам в ефективността на стачката. Кой ще я забележи? Нито караме градски автобуси, нито сме от наземния контрол на аерогарата. Боя се, че обществеността ще реши, че могат да минат съвсем добре и без университети един ден.
— Но те ще забележат постовете — казва Боб Бъсби.
— Какви лостове? — казва Филип Суолоу.
— Постове. Казах, че ще забележат постовете — казва Боб Бъсби, като повишава глас сред заобикалящата ги врява.
— Хмм, ще издигаме стачни постове, така ли? Като ще е, да е — Филип Суолоу поклаща глава, но изглежда по-скоро нещастен. После, с бегъл поглед към Робин: — Имате ли минутка време?
— Да, разбира се.
Тя тръгва след него към кабинета му.
— Как беше ваканцията? — отново пита той, докато си сваля връхната дреха.
— Добре, благодаря.
— Седнете, моля. Ходихте ли някъде? Северна Африка? Зимни спортове? — Той се усмихва насърчително, сякаш да намекне, че положителен отговор ще го развесели.
— О, Господи, не.
— Чух, че имало много евтини екскурзии до Гамбия през януари.
— Не бих могла да отделя време, даже да имах парите — казва Робин. — Имам да довършвам много работи. А тази цялата седмица провеждах интервюта с кандидат студенти.
— Да, разбира се.
— А вие?
— О, добре, аз … мм, вече не се занимавам с приема. По-рано — да, разбира се …
— Да? — казва Робин и се усмихва. — Аз имах предвид вие дали сте ходили някъде.
— А-а. Бях поканен на конференция във Флорида — казва Филип Суолоу замислено. — Но не ми отпуснаха пътни.
— О, колко жалко — казва Робин, без да е способна да изрази истинско състрадание към неговата беда.
Според Рупърт Сътклиф, най-високопоставения член на катедрата и най-зловредния клюкар в него, преди време и то не много отдавна, Филип Суолоу се разхождал по цял свят и прехвърчал от конференция на конференция. Сега изглежда съкращенията в бюджета са подрязали крилата му. „И съвсем правилно“ — казваше Рупърт Сътклиф. — „Тези конференции са чиста загуба на време и пари. Аз не съм стъпвал на международна конференция през целия си живот“. Робин кимаше в знак на учтиво одобрение, но тайно си мислеше, че въздържанието му не ще да е било затруднявано от много покани. „Забележете“ — добавяше Рупърт Сътклиф, — „аз не смятам, че само липсата на бюджетни средства го задържа вкъщи напоследък. Подозирам, че Хилари му е дръпнала юздите“. „Г-жа Суолоу?“ „Да. Той имаше навик да участва във всички веселби по време на тия командировки, по всякакъв повод. Мисля, че трябва да ти кажа: Суолоу има слабост към жените. Навреме предупреден — добре въоръжен“. Докато произнасяше тези думи, Сътклиф потупа с показалец страничната част на дългия си нос, от което очилата му се разместиха и цопнаха в чашата му с чай — защото този разговор се водеше в стаята на преподавателите скоро след пристигането на Робин в Рамидж. Като гледаше сега Филип Суолоу, седнал в нисък тапициран стол срещу нея, Робин трудно може да разпознае летящия Дон Жуан от описанието на Рупърт Сътклиф. Суолоу изглежда уморен, загрижен и занемарен. Тя се пита защо ли я покани в кабинета си. Той се усмихва неспокойно и разресва с пръсти невидимата си брада. Внезапно атмосферата става многозначителна.
— Робин, исках да ви кажа … Както знаете, сегашното ви назначение е временно.
Сърцето на Робин прескача от надежда.
— Да — казва тя и сключва ръце, за да спре треперенето им.
— Само за три години. Вие сте в първата трета на втората си година и ви остава още една пълна година, от следващия септември. — Той изрежда тези факти бавно и внимателно, сякаш те може някак си да са се изплъзнали от съзнанието й.
— Да.
— Исках само да кажа, че ние, разбира се, много ще съжаляваме да ви загубим, вие сте истинска находка за катедрата, това е ясно дори за малкото време, откакто сте тук. Наистина смятам така.