— Благодаря ви — казва безчувствено Робин и разхлабва пръстите си. — Обаче?
— Обаче какво?
— Струва ми се, че се канехте да кажете нещо повече.
— О-о. А-а. Да. Исках само да кажа, че аз … ние не бихме ви обвинили, ако започнете да си търсите работа на друго място.
— Няма работа на никое друго място.
— Може би сега няма. Но човек никога не знае, нещо може да изскочи по-късно през годината. Ако това стане, би трябвало да опитате. Искам да кажа, не бива да се чувствате задължена да завършите трите години по договора си тук. Колкото и да съжаляваме да ви загубим — казва отново той.
— Искате да кажете, че няма шанс да остана след изтичане на трите години.
Филип Суолоу разперва ръце и вдига рамене.
— Никакъв, доколкото знам. Университетът е притиснат да икономисва от заплати. Говори се за втора вълна от ранно пенсиониране. Дори ако някой напусне катедрата или умре — дори в случай, че … как беше изразът, се освободи щат — той се засмива, за да покаже, че това е шега, като открива редица от разядени и пожълтели зъби, разположени под различен ъгъл в устата му, като надгробни камъни в изоставено гробище — дори при това положение, много се съмнявам, че ще получим разрешение за преместване на бройка. Като декан, разбирате ли, много добре знам какви ограничения ни се налагат. Всеки ден ръководители от други катедри на университета идват при мен да се оплакват от недостиг на средства и молят за размествания или нови бройки. Налага се да им казвам, че единственият начин да постигнем целите си, е чрез абсолютно замразяване. Много е трудно за млади хора във вашето положение. Повярвайте ми, напълно ви разбирам.
Той се пресяга и съчувствено поставя длан върху нейните ръце. Тя гледа трите длани с безразличие, сякаш са натюрморт. Това ли е дълго отлаганият момент, за който толкова я предупреждаваха? Дали няма някъде в тази стая кушетка за повишения и назначения? Изглежда, че не, защото Филип Суолоу веднага отдръпва ръката си, изправя се и отива до прозореца.
— Никак не е лесно да си декан в днешно време, наистина е така. Цялата ми работа се състои в съобщаване на лоши новини. А, както е отбелязал Шекспир, лошите новини заразяват вестоносеца.
— Ако е страхливец или пък глупак — необмислено цитира Робин следващия ред от „Антоний и Клеопатра“, но за щастие Филип Суолоу не дава вид да е чул. Той се е втренчил мрачно надолу към квадратната площ в центъра на двора.
— Струва ми се, че когато дойде времето ми за пенсиониране, ще съм преминал през пълния цикъл от развитието на следвоенното висше образование. Когато бях студент, такива провинциални университети като Рамидж не представляваха кой знае какво. После, през шестдесетте, започна голямата експанзия, растеж, ново строене. Ще повярвате ли, че тогава най-сериозното ни оплакване беше от шума на строителните работи? Сега всичко утихна. Не след дълго сигурно ще изпратят бригадите за разрушаване.
— Много съм изненадана тогава, че не подкрепяте стачката — язвително казва Робин. Но Филип Суолоу очевидно мисли, че тя е казала нещо съвсем друго.
— Именно. Това е като теорията за Големия взрив на вселената. Казват, че в определен момент тя ще спре да се разширява и ще започне да се свива отново до първоначалното яйце. Докладът на Робинс беше нашият Голям взрив. Сега се движим в обратна посока. — Робин крадешком поглежда часовника си. — Или може би сме попаднали в черна дупка — продължава Филип Суолоу, явно сам очарован от полета на астрономическото си въображение.
— Бихте ли ме извинили — казва Робин, като става на крака. — Трябва да се приготвя за лекция.
— Да, да, разбира се, извинете …
— Няма нищо, само че аз …
— Да, да, грешката е моя. Да не забравите чантата си.
С усмивки и кимания и с очевидно облекчение, че неприятният разговор е свършил, Филип Суолоу я изпраща от кабинета си.
Боб Бъсби все още е зает с таблото за обяви, където пренарежда стари съобщения около новите като усърден градинар, който доизкусурява цветна леха. Той вдига въпросително вежди към минаващата Робин.
— Нямаш ли впечатлението, че Филип Суолоу малко недочува? — пита го тя.
— О, да, и напоследък се влошава — казва Боб Бъсби. — Това е високочестотно оглушаване, както се казва. Той чува гласните звукове, но не и съгласните. Опитва се да разбере какво казваш по гласните. Обикновено познава това, за което самият той си мисли в момента.
— Това прави разговора малко несигурна работа — казва Робин.
— Нещо важно ли беше?
— А, не — казва Робин, несклонна да споделя разочарованието си с Боб Бъсби. Тя се усмихва ведро и отминава.
Няколко студенти отпуснато са се облегнали на стената, други са седнали на земята пред кабинета й. Робин им отправя кос ироничен поглед, като се приближава до тях; много добре знае какво искат.