Вик Уилкокс е на събрание с директора по маркетинга, Брайън Евърторп, който отговори на повикването му в 9:30 ч. с оплакване от задръствания по магистралата и комуто Вик, зает с диктуване на писма в 9:30, каза да се яви в единадесет. Той е едър мъж, което не се харесва много на Вик, с къдрави бакенбарди и мустаци в стила на авиатор от Кралските военновъздушни сили. Носи костюм от три части със старомоден джобен часовник на верижка, висяща на изпъкналия му корем. Той е най-висшият и най-самодоволният член на управителния състав, завещан на Вик.
— Трябва да живееш в града като мен, Брайън — казва Вик. — Не на трийсет мили оттук.
— Ох, нали знаеш каква е Берил — казва Брайън Евърторп с полуусмивка, която би трябвало да изразява страдание.
Вик не знае. Никога не се е срещал с Берил, така наречената втора съпруга на Евърторп и бивша негова секретарка. Доколкото му е известно, Берил може даже да не съществува, освен като извинение за провиненията на Брайън Евърторп. „Берил казва, че на децата им трябва чист въздух. Берил беше зле тази сутрин и трябваше да я водя на лекар. Берил се извинява — забравила да ми предаде“. Един ден, съвсем скоро всъщност, на Брайън Евърторп ще му се наложи да размърда мозъка си по въпроса за разликата между съпругата и работодателя.
В едно кафене в покрития търговски център на Рамидж, Марджъри и Сандра Уилкокс пият кафе и обсъждат цвета на обувките, които трябва да си купи Сандра. Стените на кафенето са покрити с матови огледала, а от скрити в тавана тонколони се носи тиха синкопирана музика.
— Аз мисля, бежови — казва Марджъри.
— Или нещо като бледо маслинени — казва Сандра.
Търговският център е пълен с тинейджъри на малки групи, които пушат, разменят клюки, смеят се и се боричкат помежду си. Те гледат стоките в блестящите, осветени витрини, влизат и излизат от бутиците, но не купуват нищо. Няколко са се зазяпали в кафенето, където седят Марджъри и Сандра.
— Всичките тези хлапаци — казва Марджъри с неодобрение, — сигурно са избягали от училище.
— По-скоро са на социални помощи — казва Сандра и, потискайки прозявка, проверява външния си вид в огледалната стена зад гърба на майка си.
Робин подрежда записките си върху катедрата и изчаква закъснелите да заемат места. Аудиторията отеква като барабан от бърборенето на стотината студенти — всички говорят едновременно, сякаш току-що са ги освободили от единични затворнически килии. Тя почуква с горния край на молива и прочиства гърлото си. Изведнъж настъпва тишина и сто лица се обръщат към нея — любопитни, очакващи, навъсени, апатични — като празни съдове, очакващи да ги напълнят. Лицето на Мариън Ръсел липсва и Робин не може да потисне едно леко, неблагородно възмущение от това неблагодарно дезертьорство.
— Прегледах отчета ти за разходите, Брайън — казва Вик, като разгръща малка купчина от сметки и квитанции.
— Да? — Брайън Евърторп застива.
— Много е скромен.
Евърторп се отпуска:
— Благодаря.
— Не го приемай като комплимент.
Евърторп е озадачен:
— Съжалявам.
— Очаквах директор по маркетинг на фирма с такъв размер да отчете два пъти по-големи командировъчни разходи.
— А, да, но, разбираш ли, Берил не обича да бъде сама в къщи през нощта.
— Но тя нали е с децата?
— Не и през учебно време. Ние ги оставяме на пансион — налага се, като живеем далече. Затова предпочитам да се връщам след всяко събрание, колкото и време да ми отнема.
— Километражът ти също не е висок.
— Така ли? — Брайън Евърторп започва да схваща и застива отново.
— През 40-те и 50-те години на деветнадесети век — казва Робин, — в Англия се издават голям брой романи, които имат известно сходство помежду си. Реймънд Уилямс ги нарича „промишлени романи“, защото те се занимават със социално-икономическите проблеми, произтичащи от промишлената революция, а в някои от тях се описва и фабричният труд. По онова време са наричани „романи за състоянието на Англия“, защото обръщат непосредствено внимание на състоянието на нацията. Това са романи, в които главните герои дискутират актуални социални и икономически въпроси, но също така се и влюбват или разлюбват, женят, имат деца, работят и се стремят да се издигнат, печелят или губят пари — изобщо правят всички онези неща, които правят и героите от конвенционалните романи. Промишленият роман добавя една характерна черта към английската художествена литература, черта, която продължава и в съвременния период — може да бъде проследена, например, в творбите на Лоурънс и Форстър. И никак не е за учудване, че се появява за първи път през така наречените „гладни години“ в началото на 40-те години на миналия век.