Вик разпуска събранието и докато мъжете се изнизват, се изправя и разкършва рамене. Отива до прозореца и завърта механизма за отваряне на щорите. Загледан в паркинга, където притихналите коли чакат собствениците си като кротки домашни животни, той обмисля успеха на събранието. Телефонното табло на бюрото му звънва.
— Рой Макинтош от „Рагкаст“ — казва Шърли.
— Дай ми го.
Рой Макинтош е управителен директор на една от местните леярни, които от много години снабдяват „Прингълс“ с отливки. Току-що е чул, че „Прингълс“ няма да поднови поръчките и се обажда да разбере по каква причина.
— Предполагам, че се е появила конкуренция — казва той.
— Не, Рой — казва Вик. — Вече сами ще се снабдяваме.
— От вашата леярна ли, онази старата?
— Направихме някои подобрения.
— Сигурно … — Рой Макинтош нещо подозира. След кратка размяна на общи фрази, той казва сякаш между другото: — Аз може да прескоча по някое време. Ще ми се да видя тази ваша леярна.
— Хубаво. — Вик не приветства това предложение, но протоколът изисква положителен отговор. — Кажи на секретарката си да го уговори с моята.
Вик влиза в кабинета на Шърли, потръпвайки леко под сакото на костюма си. Брайън Евърторп, който се е надвесил над бюрото на Шърли, се изправя с виновно изражение. Оплаквал се е от шефа, несъмнено.
— Привет, Брайън. Още ли си тук?
— Тъкмо тръгвах. — Усмихвайки се мазно, той придърпва краищата на жилетката над едрия си корем и послушно напуска кабинета.
— Рой Макинтош иска да разгледа леярната. Когато секретарката му се обади, отлагай, колкото можеш. Не искам целият свят да научи за КВ-то.
— Окей — казва Шърли и си записва.
— Тъкмо съм се запътил натам. По пътя ще се отбия в машинния цех.
— Добре — казва Шърли с разбираща усмивка. Честите, но непредвидими появявания на Вик сред работниците вече са станали прословути.
Студентката на Робин, Мариън Ръсел, в дълго безформено палто и с найлонова торбичка в ръка, забързано влиза в една от големите сгради на Рамиджския търговски център и се обръща към мъжа от охраната да я упъти. Той я помолва да погледне в торбичката й и се усмихва широко при вида на съдържанието. Посочва с ръка към асансьора. Тя взема асансьора до седмия етаж и минава по застлан с мокет коридор, докато стига до стая, чиято врата е леко открехната. Дочуват се гласове на говорещи и смеещи се мъже и шум от отскачащи тапи на шампанско. Мариън Ръсел стои на прага и любопитно наднича зад ръба на вратата, оглеждайки подредбата на хората и мебелировката, както крадец би оглеждал дом да види откъде най-лесно да влезе и после най-бързо да се измъкне. Доволна, тя се връща назад до дамската тоалетна. В огледалото над мивката полага на лицето си компактна пудра, червило и очни сенки и сресва косата си. После се заключва в една от кабинките, слага чантата на тоалетната седалка и изважда оръдията на труда си: червено елече от сатен с прикачени към него жартиери, черни дантелени бикини, черни мрежести чорапи и блестящи обувки на високи токчета.
— Създателите на промишления роман така и не успяват да разрешат с литературни средства идеологическите противоречия, присъщи на обществената ситуация, в която се намират. В момента, когато те пишат за тези проблеми, Маркс и Енгелс създават творчески текстове, в които излагат и защитават политически решения. Но романистите не са и чували за Маркс и Енгелс, а ако знаеха за идеите им, сигурно щяха да се отдръпнат с ужас, почувствали заплаха за собственото си привилегировано положение. Защото при цялото им възмущение от мизерията и експлоатацията, създавани от индустриалния капитализъм, самите те са до известна степен капиталисти, които печелят от силно комерсиализираната форма на литературно производство.
Университетският часовник започва да бие дванадесет часа и приглушените му тонове се чуват в аудиторията. Студентите се размърдват неспокойно по местата си, подреждат листи и слагат капачки на писалките си. Папки с пружинени механизми щракат като изстрели от револвер. Робин бърза да приключи.
— Неспособни да намерят политическо решение на социалните проблеми, описани в романите им, писателите от този период успяват единствено да дадат решения на личните дилеми в живота на героите си. Тези решения обаче са неизменно негативни или уклончиви. В „Трудни времена“ измъченият работник Стивън Блекпул умира с ореол на светец. В „Мери Бартън“ героинята и съпругът й, и двамата от работническата класа, заминават за колониите, за да започнат нов живот. Алтън Лок на Кингсли емигрира, след като загубва вярата си в чартизма, и умира скоро след това. В „Сибил“, скромната героиня се оказва богата наследница и успява да се омъжи за своя аристократ-благодетел, без да компрометира класовата система. Подобен късмет изваждат и героите от любовните линии в „Шърли“ и „Севера и Юга“. Макар че героинята на Джордж Елиът от „Феликс Холт“ се отказва от своето наследство, това е само за да се омъжи за човека, когото обича. Накратко, като решение на проблемите на индустриалния капитализъм викторианските писатели предлагат: наследство, брак, емиграция или смърт.