По-късно през деня, доста по-късно, когато Шърли и останалият персонал са си отишли, а Вик, останал сам в административния блок, работи в притъмнелия кабинет на светлината на настолната си лампа, Стюърд Бакстър се обажда по телефона:
— Чу ли за Годината на индустрията, Вик?
— Достатъчно, за да ми стане ясно, че е само загуба на време и пари.
— Склонен съм да се съглася с теб. Но Бордът смята, че ще трябва да направим нещо. Става дума за нещо като реклама на Групата, разбираш ли? Нашият председател е много навит. Помолиха ме да координирам инициативите…
— Какво искаш от мен? — прекъсва го нетърпеливо Вик.
— Тъкмо щях да ти кажа, Вик. Знаеш ли какво е това „силует“?
Когато Стюърд Бакстър свършва с обясненията, Вик казва:
— Няма да стане.
— Защо не, Вик?
— Не искам някакъв университетски глупак да върви по петите ми цял ден.
— Но това е само веднъж седмично, Вик, за няколко седмици.
— И защо аз?
— Защото ти си най-енергичният директор в бранша. Искаме да им покажем най-доброто.
Вик знае, че този комплимент съвсем не е искрен, но няма желание да го отрича. Може в бъдеще да е от полза да напомни на Стюърд Бакстър за това.
— Ще го обмисля — казва той.
— Съжалявам, Вик. Трябва да го решим. Имам среща с председателя тази вечер по въпроса.
— Май си го оставил за последния момент?
— Да ти кажа истината, секретарката ми ме прекара. Загубила писмото.
— О, така значи? — скептично казва Вик.
— Ще ти бъда благодарен, ако се съгласиш.
— Това заповед ли е?
— Нищо подобно, Вик. Да не сме в армията, я!
Вик държи Бакстър в напрежение още няколко секунди, като обмисля предимствата от това да го накара да му е задължен.
— А относно автоматичния сърцевик …?
Изпрати ми факс и аз ще се заема лично.
— Благодаря — казва Вик. — Така става.
— А другото?
— Съгласен съм.
— Чудесно. Името на твоя силует е д-р Робин Пенроуз.
— Медик?
— Не.
— Да не е психоаналитик, за бога?
— Не, доколкото ми е известно, преподавател по английска литература.
— Английска литература?
— Виж какво, не знам нищо повече за него. Съобщиха ми едва днес следобед.
— Боже Господи!
Стюърд Бакстър се смее:
— Да си чел някоя книга напоследък, Вик?
Втора част
„След кратка пауза г-жа Торнтън продължи:
— Познавате ли Милтън, г-це Хейл? Виждали ли сте някоя от фабриките ни или величествените ни складове?
— Не — каза Маргарет. — Все още не съм виждала нищо от това, за което говорите. — Почувствала, че като скрива крайното си безразличие към такива места, едва ли казва истината, тя продължи: — Осмелявам се да кажа, че татко щеше да ме заведе, ако ме интересуваха. Но аз наистина не намирам голямо удоволствие в разглеждането на фабрики“.
1
Девет дни по-късно, в осем и половина сутринта, сряда, 22 януари, Робин Пенроуз се отправи в снежна буря и лошо настроение към началото на възложената й работа — „силует“ от Хуманитарния факултет на Рамиджския университет по случай Годината на индустрията или СХФРУГИ, както беше означена длъжността й в меморандумите, издадени от кабинета на заместник-ректора. Един от тези документи я информираше, че ще бъде прикрепена към г-н Виктор Уилкокс — управителен директор на „Дж. Прингъл & Синове“, по един ден седмично до края на зимния семестър и тя беше избрала сряда за това начинание, тъй като срядата й беше свободна от лекции. По същата причина обикновено прекарваше този ден в къщи, като преглеждаше студентски работи, подготвяше лекциите си и извършваше научни проучвания. Затова сега огорчено негодуваше, че трябва да го жертва. С тези аргументи бе излязла пред Филип Суолоу и бе много близо до отклоняване на предложението му за номинация като „силует“. В края на краищата, ако университетът нямаше намерение да й осигури място (молбата на Суолоу беше отправена към нея малко по-късно през онзи същия ден, когато разговаряха за мрачните перспективи — доста нетактично впрочем), защо тя трябваше да се чувства задължена към университета?
— Именно! — каза Пени Блек следващата вечер, докато си сваляше джинсите в дамската съблекалня на университетския спортен център. — Не мога да разбера защо си се съгласила да го направиш.
Пени беше нейна приятелка от факултета по социология, с която играеха скуош веднъж седмично.
— Наистина не трябваше — каза Робин. — трябваше да му кажа да …, да …
— Да си завре „силуета“ в задника. Защо не го направи?