— Не знам. Всъщност, знам. Едно гласче, гадно и пресметливо гласче, ми нашепна в ухото, че един ден ще ми трябва препоръка от Суолоу.
— Права си, миличка. Ето така ни прекарват те, мъжете с власт. Това си е демонстрация на сила. По дяволите тези телени копчета.
Пени Блек се мъчеше да закопчае сутиена си, обърнат със задната част напред като пояс на кръста й. Накрая успя, завъртя пособието, напъха огромните си гърди в него и промуши ръце през презрамките. Латексът проблесна съблазнително около масивната плът. Пени носеше сутиен, само когато играеше скуош. Без него, казваше тя, пазвата й щеше да подскача от стена до стена по-бързо и от топката.
— О, аз не бих казала това за Суолоу — възрази Робин. — В интерес на справедливостта, той няма много власт. Всъщност направо ме молеше да се съглася.
— Тогава защо не му постави условия? Защо не му каза, че ще участваш в тъпата схема, ако ти осигури постоянно място?
— Не ставай смешна, Пени.
— Какво му е смешното?
— Ами първо, той не е в състояние да ми го осигури и второ, аз няма да се унижа за такова нещо.
— Ох, вие англичаните! — каза Пени Блек и поклати отчаяно глава. Тя самата беше англичанка, но след като изкара няколко години като аспирант в Калифорния, където премина към радикалния феминизъм, започна да смята, че духовно принадлежи на Америка и се опитваше, доколкото може, да говори като американка. — Тогава — продължи тя, като обличаше червена спортна риза, — ще трябва да си изкараш яда с пот на игрището. — Тъмната й, разрошена глава се показа от яката като засмяно човече на пружина. — Представи си, че топката е една от топките на Суолоу.
Сивокоса жена на средна възраст, загърната в хавлиена кърпа, кимна за поздрав на Робин, като минаваше от сауната към душовете. Робин й се усмихна сияйно и изсъска между зъби:
— За бога, говори по-тихо, Пени, това е жена му.
Чарлз намери тази история много смешна, когато късно вечерта Робин му се обади по телефона. Но, също като Пени, и той беше изненадан, че Робин се е съгласила да бъде номинирана за „силует“ от Хуманитарния факултет.
— Това не е за тебе, разбираш ли?
— Е, предполага се, че съм експерт по промишления роман. Суолоу наблегна на това.
— Но не и в реалния живот. Искам да кажа, нали не мислиш, че може да има някаква връзка …
— Не, не, разбира се — каза Робин, нетърпелива да отрече намека за реализъм. — Просто се опитвам да обясня натиска, който ми оказаха. — Тя започваше да чувства, че е направила грешка и се е оставила да бъде използвана. Това беше рядко усещане за Робин и поради това още по-неприятно.
Това подозрение се затвърди до сигурност през следващите дни. Тя се събуди на сутринта, определена за въвеждането й в схемата „Силует“, с натежало сърце, а и времето навън съвсем не помагаше да й олекне. „О, не“ — изстена тя, като дръпна завесата на спалнята и видя небе с вихрещи се снежинки като разклатено преспапие. Тънък слой вече покриваше замръзналата земя и нежно се стелеше по клоните на дърветата, просторите и вехториите в задните дворове. Изкушаваше се да използва времето като извинение за отлагане на посещението си в „Дж. Прингъл & Синове“, но чувството за отговорност, което я бе съпровождало през толкова години на учение и по време на толкова изпити, упражни натиск върху съзнанието й още веднъж. Тя вече беше отложила занятието с една седмица, поради стачката на университетските преподаватели. Още едно отлагане би направило лошо впечатление.
По време на закуската (вестникът й „Гардиън“ не беше доставен, несъмнено поради снега) се замисли над въпроса какви дрехи да облече за случая. Притежаваше гащиризон, купен наскоро от „Некст“, който теоретично изглеждаше подходящ, но беше ярко оранжев с жълто цвете, апликирано отпред, и тя си помисли, че може да изглежда несериозно.
Ако пък облечеше маслинено-зеления костюм, с който провеждаше събеседванията с кандидатстудентите в университета, щеше да има прекалено официален вид, а тя нямаше такова намерение. Какво облича една независима жена, когато посещава завод? Това беше интересен семиотичен въпрос. Робин напълно съзнаваше, че дрехите обслужват не само практическата цел да покриват телата ни, но също така и носят информация за това кои сме, с какво се занимаваме, как се чувстваме. Накрая все пак остави на времето да определи избора й, поне донякъде: панталони от едро кадифе, пъхнати в ботушите и дебела плетена жилетка с шал-яка върху памучна блуза. Върху тези дрехи тя облече късото си кремаво палто и си сложи калпак от изкуствена кожа в руски стил. Пременена така, тя се осмели да излезе навън в снежната буря.
Малкото рено бе заприличало на снежна скулптура и ключът отказваше да се превърти в замръзналата врата на колата. Тя впръска специален препарат за размразяване финландско производство, с патентното име „Суперпиш“, чийто внос беше набързо прекратен. Чарлз й го беше подарил, предлагайки й на шега да го използва като нагледно пособие при запознаване на първокурсниците с лингвистиката на Сосюр, като доказателство за това как нещо, което звучи звукоподражателно в един език, може да бъде неприлично в друг. Снегът, полепнал по стъклата, създаваше гробищен здрач вътре и на Робин й трябваха няколко минути да го отстрани, преди да запали мотора. За нейно учудване — „Не може да бъде!“ — и голямо съжаление моторът запали (изтощен акумулатор щеше да бъде желязно извинение за отменяне на посещението). С картата на Рамидж, отворена на седалката до нея, тя потегли да открие „Дж. Прингъл & Синове“ някъде на другия край на града, откъм тъмната страна на Рамидж, така чужда за нея, както и тъмната страна на луната.