Робин си мисли, че трябва да е в Ангълсайд, защото лицата на хората, подхлъзващи се на тротоара или скупчени с нещастни изражения по спирките, са предимно мургави и тъмнооки; ярки копринени сарита, опръскани с кал, проблясват изпод сивите палта на жените. Имената на повечето магазини са азиатски: „Нанда Дженеръл Сторс“, „Сабар Суит Сентър“, „Раджит Брадърс Импорт-Експорт“, „Пунджаби Принтърс Лимитид“, „Уша Сари Сентър“. Робин търси на картата, но преди да е открила мястото, на което се намира, светофарът се е сменил и колите зад нея нетърпеливо надуват клаксони. Тя завива наляво, без да е сигурна в посоката и попада в район на занемарени сгради, някои изгорени, други със заковани прозорци — мястото, сеща се тя, на миналогодишните размирици. Сега на тротоара преобладават карибски лица. Младежи с несъразмерно големи шапки, виснали пред вратите на магазини и кафенета с мушнати дълбоко в джобовете ръце, говорят и пушат, подскачат на място, за да се стоплят или се замерват със снежни топки през улицата — жестоката безнадеждност на английския индустриален град в средата на зимата.
Спряла на вътрешното платно, Робин среща погледа на младеж от Уест Индис със ситни плитчици на главата, приклекнал пред входа на магазин със заковани прозорци, и му отправя приятелска, съчувствена, анти-расистка усмивка. Тя малко се сепва, когато младежът рязко става, изважда ръката си от джоба на черното кожено яке и се доближава до колата, приведен, за да може да я види през страничното стъкло. Устата му се размърдват, но тя не чува нищо. Колата пред нея се придвижва с няколко метра, но когато Робин прави опит да мръдне, младежът поставя ръка с възпиращ жест отстрани на реното. Робин се навежда над пасажерската седалка и отваря съвсем малко стъклото.
— Моля? — казва тя с леко писклив от потискания страх глас.
— Шъ искаш ли, а?
— Какво? — казва тя неразбиращо.
— Шъ искаш ли от онуй?
— Какво е то?
— Трева, бе, ей, ти к’во си мислиш?
— О — казва Робин, щом й става ясно. — Не, благодаря.
— Нещо друго? Хероин, амфетамин? К’вот си избереш.
— Не, наистина, много мило от ваша страна, но … — Колата отпред отново се придвижва, а задната кола нетърпеливо надува клаксона. — Съжалявам, не мога да спирам! — извиква тя и отпуска амбреажа. За щастие, движението напредва с двадесет метра преди да спре пак, а младежът не я преследва по-нататък, но Робин не откъсва тревожни очи от огледалото за задно виждане.
Робин забелязва пътен знак за Уест Уолсбъри, района, в който се намира „Дж. Прингъл & Синове“, и с облекчение го следва. Но снегът, който през последния половин час беше слаб, сега започва да пада бързо и отново се завихря, като ограничава полезрението й. Тя вижда, че е попаднала на шосе с по две платна, почти магистрала, издигнато над нивото на околните къщи и без видими изходи. Заплашително големият брой камиони я принуждават да кара по-бързо, отколкото й се иска, те сякаш я подбутват отзад със зарешетени муцуни, изпълнили огледалото за задно виждане, с шофьори, недосегаемо високо над тях. Отвреме навреме някое от тези превозни средства форсира и я изпреварва, като изпръсква стъклата й с мръсотия и кара малкото рено да залита под тласъка на въздушната струя. Как могат тези мъже (всички те са мъже, разбира се) да карат громолящите си чудовища с такава луда скорост и то при такива ужасни условия? Уплашена, Робин се е вкопчила във волана като кормчия по време на буря и с опъната шия се взира през вършеещите чистачки към пътя напред, нарязан от бразди жълто-кафява киша. В последния момент съзира странична улица отляво и свива по нея. Стига до кръгово кръстовище, около което обикаля два пъти, опитвайки се да схване нещо от пътните знаци. Поема по един от изходите напосоки и спира отстрани на пътя, за да погледне пак картата, но наоколо не се виждат имена на улици, по които да се ориентира. Недалеч пред нея блесват светлините на „Шел“, подкарва натам и влиза в квадратната площ на бензиностанция на самообслужване.