Зад прозорците на малък павилион, печален азиатски младеж с вълнени ръкавици, потънал зад рафтове евтини електронни часовници, химикалки, бонбони и музикални касети, поклаща глава и свива рамене, когато тя го запитва как се казва тази улица.
— Значи ли това, че не знаете името на улицата, където е собственият ви магазин? — казва тя остро, забравила от раздразнение всякаква деликатност към малцинствата.
— Т’ва не е моя магазин — казва младежът на рамиджски диалект. — Аз само работя тук.
— Добре тогава, знаете ли дали това тук е Уест Уолсбъри?
Младежът потвърждава, че е това, да. Дали знае пътя за „Дж. Прингълс & Синове“? Той поклаща отново глава.
— „Прингълс“? Аз ще ви закарам дотам. — Робин се обръща и вижда един мъж, който току-що е влязъл в магазина — висок, със здраво телосложение, буйни бакенбарди и овчи кожух над изряден делови костюм. — С удоволствие — добавя той, усмихвайки се, като оглежда Робин от горе до долу.
— Ако само ми покажете пътя на картата … — казва Робин, без да отвърне на усмивката, — ще ви бъда много благодарна.
— Ще ви закарам. Нека първо да уредя сметката с Али Баба.
— Аз имам кола, благодаря.
— Тогава ще карате след мен.
— Не бих искала да ви затруднявам. Само ми покажете …
— Никак не ме затруднявате. Аз самият отивам там. — Забелязвайки недоверчивото изражение на лицето й, той се засмива. — Там работя.
— О, добре, щом е така … Благодаря ви.
— А какво ви води към „Прингълс“? — казва мъжът, докато подписва с размах кредитната си карта. — Да не би да започвате работа при нас? Секретарка ли сте?
— Не.
— Жалко. Но не сте и клиент, струва ми се.
— Не, не съм.
— Тогава … какво? Не ме карайте да играя на „двадесет въпроса“.
— Аз съм от Рамиджския университет. Ще участвам в …, хм, така да се каже … Правя нещо като образователно посещение.
Мъжът замръзва, както е посегнал да прибере портфейла си.
— Да не сте „силуета“ на Вик Уилкокс?
— Да.
За миг той остава с отворена уста, после избухва в смях и се плясва с ръка по бедрото.
— Бога ми, Вик хубаво ще се изненада.
— Защо?
— Ами той очакваше … някой друг, по-различен. По-стар. — Той се задавя от потиснат смях. — Не така привлекателен.
— Може би трябва да вървим — студено казва Робин. — Иначе ще закъснея.
— Нищо чудно в това време. Аз самият съм закъснял малко. На магистралата беше голяма бъркотия. Казвам се Брайън Евърторп, между впрочем. Директор по маркетинга в „Прингълс“. — Той изважда малка визитна картичка и я подава на Робин.
Тя чете на глас: „РИВИЕРА СЪНБЕДС. Легла-солариуми под наем за ден или седмица“.
— О-па, това е на някой друг, попаднала е сред моите — казва Брайън Евърторп и изважда друга. — Всъщност, хората от Ривиера са много коректни. Познавам ги. Мога да ви уредя с отстъпка, ако ви интересува.
— Не, благодаря — казва Робин.
— Можете да направите страхотен тен. Сякаш сте ходили в Тенерифе, и то на минимална цена.
— Аз никога не се пека — казва Робин. — Това причинява рак.
— Ако вярвате на вестниците — казва Брайън Евърторп, — всичко приятно е вредно. — Той отваря вратата на магазинчето и вихрушка от сняг нахлува вътре. — Гранадата ми е ей-там, до втората колонка. Просто се прилепете отзад за мен и се дръжте здраво, както казала пчелата на цветния прашец.
Брайън Евърторп поведе Робин по криволичещ маршрут от улици с наредени от двете им страни фабрики и складове, много от които затворени, някои от тях с поставени табели „Продава се“, други — занемарени до степен на невъзвратимост с навят през изпочупените им прозорци сняг. По тротоарите не се виждаше жива душа. Тя беше доволна, че има водач като Брайън Евърторп, макар да не харесваше маниерите му и да се възмущаваше от желанието му да организира пристигането й в „Прингълс“. На входа на завода той се скара на човека зад бариерата, след това излезе от колата си да каже нещо на Робин. Тя свали стъклото на прозореца.
— Съжалявам, но от охраната настояват да се разпишете в книгата за посетители. Иначе Вик може да им се скара. Той си е малко педант, да ви предупредя отсега. — Погледът му попадна върху тубичката над таблото. — „Суперпиш!“ За какво е това? — изкикоти се той.
— За размразяване на ключалки — каза Робин и бързо прибра препарата в жабката. — Произведено е във Финландия.
— Предпочитам да използвам собствения си — каза Брайън Евърторп, показвайки безкрайно удоволствие от шегата си. — Нищо не струва и винаги е подръка.
Робин излезе от колата си и погледна над оградата към паркинга с тухлената административна сграда и високо здание без прозорци зад нея — гледка, почти толкова безнадеждна, колкото и затвора, който видя сутринта. Само снежният килим омекотяваше сивотата, но един малък трактор със снегорин тъкмо го почистваше.